Дейвид Морел
Призрачни светлини (15)

14.

Ърл Халоуей седеше в снабдената с климатик зала за наблюдение и гледаше многобройните монитори, които показваха различни места от района на обсерваторията. Тагард се беше настанил до него и дъвчеше шоколадово десертче. Залязващото слънце хвърляше оранжеви отблясъци върху наредените в редица сателитни чинии. След малко, когато притъмнееше съвсем, образите щяха да станат зелени, защото щяха да се задействат топлинните сензори на камерите. Животните и хората щяха да светят в яркозелено, но в момента не се виждаше нито една крава или заек.

Халоуей взе спортното списание, което четеше Тагард. На всяка минута хвърляше поглед към мониторите. Навън всичко беше спокойно. Винаги беше спокойно, което, разбира се, беше хубаво, особено в сравнение със засадите и крайпътните бомби, които трябваше да избягва в Ирак. Но, всемогъщи боже, тази работа беше ужасно скучна.

В другия край на коридора се затвори врата.

— Ей сега се връщам — каза Ърл на партньора си.

Тагард кимна и захапа отново десертчето.

Халоуей излезе от залата за наблюдение и тръгна по коридора към вратата, която беше чул да се затваря. Знаеше коя е, защото всяка нощ беше една и съща врата — онази, на която пишеше „Анализ на данни“.

„През деня Гордън оставя вратата отворена, но нощем винаги я затваря. Защо? Какво крие?“

Подтикван от изпепеляващата скука, Ърл хвана дръжката и отвори. Стаята беше изпълнена с приглушеното бръмчене на електронните устройства, които заемаха стените, както и с още по-недоловимите вибрации, дето усещаше навсякъде из обсерваторията. Той ги ненавиждаше, защото смущаваха съня му.

Върху плешивата глава на Гордън имаше радиослушалки. Седеше зад едно бюро с гръб към вратата и изучаваше редици от цифри върху един компютърен екран.

Когато Халоуей се приближи, анализаторът усети движението и погледна към него. Изненадан да го види, той свали слушалките и побутна очилата си към горната част на носа.

— Не съм ли заключил вратата? Смятах да я заключа.

— Просто проверявам дали всичко е наред.

— Наред е, разбира се. Защо да не е? — попита отбранително Гордън.

— Затова ми плащат — да проверявам.

Ърл чу някакъв шум от слушалките, които плешивият беше оставил на бюрото. Беше слаб в сравнение със звуците, които се разнасяха от тонколоните този следобед. Въпреки това той беше убеден, че сега шумът е съвсем различен — вече не приличаше на постоянно прашене, а на поредица от колебливи тонове с различна височина, като някои се усилваха, а други затихваха.

Те трептяха леко и чувствено. Бавният им възбуждащ ритъм го накара да пристъпи напред.

— Прилича на музика — отбеляза той.

— Не искам да бъда груб, но трябва да си вървиш — нареди анализаторът. — Имам работа.

Халоуей вдигна ръце.

— Разбира се. Извинявай, че те обезпокоих, Гордън. Както казах, просто проверявах дали всичко е наред.

Щом отстъпи назад, шумът от слушалките се промени отново и заприлича още повече на музика. Музика, каквато не беше чувал никога преди.

Като тийнейджър си беше мечтал да стане рок звезда. Тогава беше член на една гаражна група и все още свиреше дяволски добре на електрическа китара. Беше запознат с мажорните и минорните тоналности, както и с тактовете четири четвърти и три четвърти. Но тази музика имаше тоналност, каквато никога не беше срещал, и със сигурност нямаше тактове, които да са му познати. Съвсем слаба, тя се лееше и затихваше, плъзгаше се и заглъхваше. Нотите се сливаха и разделяха в ритъм, който приличаше на начина, по който дишаше, когато си почиваше на плажа в Мексико, докато се наслаждаваше на соления мирис на въздуха и поемаше топлината на слънцето.

— Не знам какво е това, но е най-прекрасното нещо, което някога съм чувал.

Гордън свали очилата си и този път, за изненада на Ърл, не реагира толкова остро. Вместо това, когато проговори, изглеждаше облекчен, че споделя с някого какво е открил.

— Наистина е прекрасно — съгласи се той.

— Защо не го чухме този следобед? — попита Халоуей.

— Нямам представа. Каквото и да е това, то се случва само след залез-слънце.

— Всяка нощ?

— Не. Не и по този начин. Допреди две нощи винаги звучеше слабо и неясно, като някакъв шум на фона на прашенето. Наложи се да го обработя електронно, за да разбера какво представлява.

— Какво се случи преди две нощи?

— Не знам. Внезапно започнах да слушам ето това.

— Не го чувам много добре — каза Ърл. — Защо не пуснеш колоните?

Гордън се поколеба, очевидно притеснен, че така ще наруши заповедите си. Но после сви рамене, сякаш казваше: „Какво пък, по дяволите, не мога да го пазя повече само за себе си!“, и натисна някакво копче.

Внезапно леещата се, плъзгаща се и носеща се плавно музика изпълни стаята, като накара Халоуей да се почувства така, сякаш стоеше върху въздушна възглавница. Инструментите — каквито и да бяха те, — имаха синтезирано звучене, което правеше разпознаването им невъзможно. Може би това беше само игра на въображението му, но подобните на вълни тонове му звучаха като възбуждащия шепот на жена, притисната до тялото му.

— Боже мой, прекрасно е — повтори той. — Какво издава тези звуци?

— Опитваме се да разберем това, откакто е построена обсерваторията. — Гордън замълча за миг, после добави:

— И очевидно от още по-отдавна.

Ърл не разбра смисъла на последните му думи, но преди да го попита какво има предвид, на вратата се появи Тагард.

— Каква е тази радиостанция? Никога не съм чувал нещо подобно. От интернет ли е? Как да си сваля тази музика?

— Ако се опиташ да я запишеш, някой ще те застреля — каза му Гордън.

По лицето на Тагард се изписа изненада.

— Не се шегувам — продължи плешивият.

Халоуей почти не обръщаше внимание на разговора им. Той усещаше как музиката се носи наоколо, как го изпълва и става част от него. Въздушната възглавница, върху която се рееше, стана още по-мека. В същото време главоболието, причинено от непрестанните вибрации, с което се бореше, най-накрая изскочи от дупката, в която беше успял да го затвори, като гной от пъпка.

Болката беше прекрасна.