Дейвид Морел
Призрачни светлини (55)

54.

Като държеше в едната си ръка тапата за уши, Рейли слушаше обезпокоителния рапорт по портативната радиостанция. Устата му бе необичайно суха.

— Не мога да изпратя подкрепления преди мръкване — каза той. — Джиповете са единственото, с което разполагаме. Ала те са толкова подозрителни, че ако потеглят през деня, тълпата на пътя непременно ще ги види. Не можем да изложим на риск нашата сигурност. Разузнай обстановката край обсерваторията колкото можеш по-отблизо. Продължавай да ми докладваш.

Полковникът прекъсна връзката. Като мушна обратно тапата в ухото си, заглушавайки звука в стаята, той забеляза, че някои от хората му пред уредите за наблюдение гледат любопитно към него. Макар че минаваше шест вечерта, студената светлина от тавана продължаваме да създава усещането, че е три часът сутринта.

— Всички настройки направени ли са? — Резкият му тон бе отправен към един от мъжете, намеквайки, че има по-спешни неща за вършене от това да се подслушват радиокомуникациите.

— Почти сме готови, сър — отговори бързо мъжът. — Започваме да усилваме сигналите.

Рейли застана зад него. На компютърния екран се виждаха произволни точки, които представляваха визуалната картина на звуковите смущения, идващи от аудио мониторите на масата, поставена близо до други светещи електронни апарати. Рафтовете бяха отрупани с приемници, дефектоскопи и декодери. Ако всичко вървеше по план, скоро звуковите смущения сами щяха да се превърнат в пленителната музика, която бе чул във Форт Мийд. После компютърният екран пред него щеше да покаже еквивалента на движещите се плавно хипнотични светлини.

— Не си сложил тапите в ушите си, войнико.

— Съжалявам, сър. Бях толкова зает, че забравих.

Полковникът отиде в средата на залата и извика:

— Моля за вниманието на всички.

Осемте мъже вдигнаха глави от електронните устройства.

— Всички да сложат тапите в ушите си. — Той посочи своите. — Предупредих ви, че аудиокомпонентът на този проект може да увреди слуха ви. Не искам нечия майка да плаче, защото не сте се подчинили на заповедта и сте оглушали. Сложете си тапите незабавно!

Те побързаха да го направят.

— Ако е необходимо, сложете си и шумозаглушаващите слушалки, които донесохме.

Когато се увери, че всички са се подчинили, тръгна към металната врата, която водеше към най-вътрешното помещение на обекта. В действителност Рейли не се притесняваше, че хората му ще оглушеят. Ако експериментът се провалеше, това щеше да е най-малкият им проблем.

Всъщност се надяваше, че тапите — и при необходимост шумозаглушаващите слушалки — ще защитят достатъчно слуха им, за да останат живи.

Щом влезе в централното помещение, погледна монитора за видеонаблюдение, който показваше изоставената военновъздушна база. Отвъд порутените ръждясали самолетни хангари видя немската овчарка и нейния водач да патрулират край оградата. Тълпата се бе разпростряла толкова далече от зоната за наблюдение, че някои хора дори заговориха водача на кучето. Животното заскача яростно срещу тях. Хората от другата страна на оградата вдигнаха помирително ръце и отстъпиха назад.

Полковникът се зачуди дали немската овчарка винаги бе така агресивна.

„Скоро ще разберем. Като мръкне, ще накарам да доведат кучето вътре. Ще видим как ще се държи. Неговият слух е по-чувствителен от нашия. Ако има проблем, овчарката ще реагира преди хората… И преди да се наложи да я застреляме“.

Той огледа дебелата метална врата на помещението, за да се увери, че ще издържи на бомбена експлозия. Провери дали неговата карабина Д4 и няколкото пълнителя с по сто патрона са в ъгъла. Отвори един шкаф и се увери, че аптечката за първа медицинска помощ и неприкосновените запаси с храна и вода са вътре, в случай че се наложеше да се барикадира в тази стая за дълго време.

„Какво още трябва да планирам? Винаги изниква нещо“.

Беше се постарал да вземе предвид всичко. Въпреки това спря да прехвърли отново наум историята на мястото, като ровеше в паметта си за нещо, което може да пропуснал. Знаеше наизуст всяко събитие, което се е случвало тук. Беше изчел всички доклади и съобщения, които започваха още от времето, преди военните да се установят на това място. Обаче едно от съобщенията беше предадено не от историк или от военен тактик.

То бе дошло от неговата прапрабаба.