Дейвид Морел
Призрачни светлини (70)

69.

Пейдж учудено вдигна вежди, защото му се стори, че нещо се промени на земята, откъдето бяха излетели. Светлините под тях внезапно угаснаха.

Тори също забеляза промяната.

— Зад нас става нещо.

Той направи вираж наляво и полетя обратно в посоката, от която бяха дошли. Пейзажът определено не беше същият.

— Къде е зоната за наблюдение? Не виждам светлините на прожекторите.

— Не е само това — рече Тори. — Не виждам и светлините на автомобилните фарове. Преди няколко минути имаше цяла колона от превозни средства. А сега пътя никакъв го няма. И хеликоптерите вече не виждам, нито техните светлини.

— Радиоемисиите им спряха — каза озадачено Дан.

В тъмнината под тях внезапно изригна огнена топка. Последваха я две други експлозии. Пейдж видя с изумление как един хеликоптер се разби в колите край пътя и чу далечния трясък. По земята се разпиляха големи парчета метал. Лумнаха пламъци и осветиха дребните фигури на панически бягащи хора.

— Бог да им е на помощ — прошепна Тори.

Самолетът се разтърси от ударните вълни.

— Може би трябва да се върнем — напрегнато заговори Дан.

— Не, това не може да е съвпадение. Ставащото долу е свързано по някакъв начин със светлините. Издигнахме се тук горе да свършим нещо и ако не го свършим сега, не мисля, че някога ще имам силата да го направя отново. — Тя замълча за момент. — Искам да науча истината.

— Както кажеш — увери я Пейдж. — Ще минем през всичко това заедно.

— Да. — Тори се наслади на звученето на думата. — Заедно.

Дан направи завой, за да избегне устремените нагоре пламъци и отломки, и насочи чесната на юг, към забуления в мрак хоризонт.

— Какви са тези тъмни петна отпред? — попита го Тори.

— Лошата земя.

Тя посочи:

— Зад нея има нещо.

— Нищо не виждам.

— Слаби червени светлини. Три на брой.

Пейдж се концентрира.

— Все още не ги виждам.

— Стават по-ярки.

— Откъде идват? Дай ми някаква насока.

Тори погледна индикатора.

— На сто и четиридесет градуса.

— Виждам само чернота.

— Разделят се. Сега са дори по-ярки. Променят цвета си от червен на син, зелен и жълт. Как е възможно да не ги забелязваш?

— Може би, ако се снижа…

— Отново се разделят.

Дан отпусна леко ръчката за управление на елеваторите. Самолетът започна постепенно да се снижава. Стори му се, че потъва и се рее, и това го подсети за начина, по който се чувстваше, когато видя светлините.

Само че този път не ги виждаше.

— Вече са толкова много. Като цветна дъга над земята — каза Тори със странен глас. — Движат се към зоната за наблюдение.

— Взирам се, ала защо не мога да ги видя!

Пейдж продължи да се спуска в чернотата и внезапно ги видя. Сякаш някакво було се бе разкъсало пред очите му, с тази разлика, че цветовете им не се меняха по начина, описан му от Тори.

Светлините се гърчеха яростно.

— Нещо не е наред. — Той увеличи скоростта и повдигна носа на самолета.

Появи се нажежено жълто петно, като блясък от слънчева буря. Петното продължи да расте, после се откъсна от другите светлини, сви се в гърчеща се маса и се понесе още по-бързо нагоре.

Пейдж зави надясно и продължи да издига самолета.

Светлината ги настигаше.

Той зави наляво.

Светлината направи същото.

И внезапно изпълни кабината, като блестеше, менеше цветовете си и пулсираше. Дан вече не чуваше двигателя на самолета. Вместо това чу фученето на вятър. Около него се завихриха нюанси на жълтото. Пред очите му проблеснаха неясни образи.

Видя аквариум, пълен с полюшващи се растения и макет на отломка от потънал кораб. Само че растенията всъщност бяха сепии с приличащи на папрат пипала, а част от корабната отломка се оказа съставена от други сепии, които се бяха маскирали хитро, за да се слеят с околната среда.

Баща му сочеше нови и нови сепии, а майка му, която щеше да умре от рак след по-малко от година, се усмихваше, защото съпругът й и синът й се разбираха толкова добре.

И тогава Дан чу един глас, който се извиси над бученето на вятъра. Беше гласът на баща му.

„Понякога трябва да се научим да гледаме по друг начин“.

Двигателят спря.

Жълтата светлина изчезна.

И той внезапно се озова сред тъмнина, заслепен от остатъчния отблясък на светлината, който танцуваше пред очите му. Пейдж напрегна очи, опитвайки се отчаяно да види небето. И изпита облекчение, когато разбра, че разликата между светлината на звездите и луната над него и мрака отдолу е достатъчна, за да проумее къде се намира хоризонтът.

Земята право напред изглеждаше малко по-тъмна от зоните около нея. И неравна.

Дан осъзна паникьосано, че докато се е опитвал да избяга от преследващата ги светлина, е изгубил ориентация и е насочил самолета към Лошата земя. Тишината беше ужасяваща. Обикновено чуваше през слушалките си приглушения шум на двигателя, който звучеше като тихо бръмчене. Сега обаче не чуваше нищо.

Контролното табло беше тъмно. Радиостанцията мълчеше.

Баща му беше повтарял многократно какво да прави, в случай че моторът откаже. Първо трябваше да остави самолета на безмоторно летене. При скорост от шестдесет и пет възела в час чесната щеше да губи по 300 метра височина на всеки 2700 метра. На теория това щеше да му даде достатъчно време да избере място за аварийно кацане — в най-добрия случай поле или шосе. Ако беше ден, щеше да вижда местността, над която лети, но в мрака нямаше как да разбере дали тъмното петно под него е тревиста зона, скали или пропаст.

В случая луната и звездите му помагаха да различи тъмните издатини на Лошата земя от равния терен около тях. Пейдж остави чесната да лети безмоторно със скорост, която по грубите му изчисления не надвишаваше шейсет и пет възела. Понеже скоростомерът не се виждаше, трябваше да разчита на усещането си за самолета, на хилядите часове преценка на това как се държи машината при различна скорост.

Продължиха да падат.

— Тори, увери се, че коланът на седалката ти е стегнат! И отвори вратата си точно преди да кацнем! Сблъсъкът със земята може да изкриви корпуса и да блокира отварянето!

Реши, че няма смисъл да добавя „и да се озовеш вътре като в капан“.

За да сведе до минимум възможността за пожар, Дан изключи системата за автоматично подаване на горивото. Колкото повече се приближаваха до земята, толкова по-силно напрягаше очи да различи неравния терен на Лошата земя.

Тори също го видя.

— Ще го избегнем ли?

— Такъв е планът.

— Дяволски добър план.

Самолетът се снижи още повече. Времето се разтегна. Всяка минута им се струваше като вечност.

— Имам чувството, че кожата ми гори — каза Тори.

Пейдж се намръщи и пипна бузата си.

— И аз.

— Видях баща ми — рече тя.

— Какво?

— Когато светлината се завъртя около нас, видях баща ми. Бях малко момиченце. Той ме влачеше към колата. Аз го ударих и се опитах да избягам, за да гледам светлините.

— Аз пък видях моя баща.

Тъмната земя започна да се приближава още по-бързо.

— Обичам те — каза Тори.

— И аз те обичам.

Късовете застинала лава се уголемиха пред очите им.

— Дръж се!

Докато се плъзгаха над Лошата земя, на Пейдж му се стори, че единият колесник се удари в нещо. После неравният тъмен терен внезапно изчезна и на негово място се появи пасище. Той стисна зъби — не знаеше дали чесната няма да връхлети върху камъни или ограда, които да счупят колесниците и да подхвърлят нагоре носа на машината.

Изведнъж осъзна, че се намират над старото военно летище. Въпреки това продължи да отлага приземяването — не само защото искаше да кацнат по-меко, а и защото, докато бяха във въздуха, нямаше опасност да умрат.

Не можеше да спре да мисли за неизбухналите бомби, които се намираха някъде под тях.