Дейвид Морел
Призрачни светлини (16)

15.

Командването за военно разузнаване и сигурност на Съединените щати, известно като INSCOM, е едно от малкото ведомства на американската армия, което същевременно е ведомство и на цивилна организация. Такава беше Агенцията за национална сигурност — най-голямата служба за електронно разузнаване. Въпреки че INSCOM има няколко бази, тази, която се числи към АНС, се намира във Форт Мийд, Мериленд, където е щабът на АНС.

От прозореца на кабинета на полковник Уорън Рейли се откриваше гледка на цяла миля разстояние, чак до щаба на Агенцията за национална сигурност — комплекс от високи сгради, чиито покриви бяха окичени с гроздове от телевизионни и микровълнови антени. Над групата се извисяваха две масивни черни здания. През деня блестящите им черни прозорци отразяваха петте хиляди коли, спрени на заобикалящите ги паркинги.

Рейли си помисли, че отражението е удобно. Служителите на АНС можеха да виждат какво става навън, но никой не можеше да зърне тях. А секретната същност на агенцията беше представена по друг начин — въпреки че отвън сградите изглеждаха огромни, по-голямата им част беше скрита под земята.

Собственият му кабинет се намираше в триетажна сграда, проектирана така, че да изглежда обикновена и невзрачна. На металната табела до входа пишеше „Съоръжения за развитие на енергията на слънцето и вятъра“, което караше хората да мислят, че вътре се опитват да намерят евтини, възстановими източници на енергия за правителството и армията. В действителност табелата беше една от шегите на Рейли. Идеята, че правителството и военните проявяват интерес към по-евтини или екологични ресурси, беше смехотворна. За него буквите С, Р, Е и О идваха от „Стратегия за разработка на експериментални оръжия“^[1].

Много от проектите, по които се работеше в сградата, нямаха почти нищо общо със задачата на Агенцията за национална сигурност да събира разузнавателна информация по електронен път. Ала някои от тях — като усилията да се създадат смъртоносни лъчи от микровълновите лъчи, които пренасят съобщенията на мобилните телефони, — бяха усъвършенствани варианти на средствата на АНС. Такива бяха и експериментите с направата на комуникационни сателити, способни да изстрелват лазерни лъчи към вражески позиции.

Ако питаха Рейли, нищо не можеше да се сравни с усещането да държиш в ръце огнестрелно оръжие. На второто от петте подземни нива на зданието имаше обширно стрелбище, част от което представляваше така наречената „тренировъчна къща“, проектирана да изглежда като лабиринт от коридори и стаи в обикновен жилищен блок или административна сграда.

Във всеки коридор и във всяка стая се криеха потенциални заплахи. Навсякъде неочаквано изскачаха мишени в естествени размери, а стрелецът трябваше да ги идентифицира и да елиминира въоръжените противници, без да нарани невинните очевидци. Целта беше всичко това да се направи за възможно най-кратко време, обикновено не повече от три минути.

През този четвъртък в началото на юни, в 9 часа вечерта, Рейли се готвеше да подобри личния си рекорд.

— С ваше разрешение, полковник.

— Вършете си работата, сержант Локхарт.

— Тъй вярно, сър.

Локхарт, як като бик мъж, разтърси силно Рейли, после го завъртя.

— Можете и по-добре от това, сержант!

— Тъй вярно, сър!

Сержантът разтърси Рейли толкова здраво, че зъбите на полковника изтракаха. После го завъртя с такава сила, че на Рейли му се стори, че е попаднал в центрофуга. За момент се запита дали сержантът не е прекалено ентусиазиран от работата си.

Внезапно Локхарт го пусна, мушна в ръцете му една карабина Д4 и го блъсна в тренировъчната къща.

Сержантът наистина си бе свършил добре работата. Рейли се чувстваше толкова дезориентиран, та му се струваше, че подът се вълнува, а стените се накланят. Сърцето му туптеше учестено, а зрението му бе разфокусирано.

Всеки път, когато полковникът се тестваше в тренировъчната къща, Локхарт променяше разположението на стаите и ги подреждаше по нов, непредсказуем начин. Единственото нещо, в което Рейли можеше да бъде сигурен, беше карабината в ръцете му. По време на двадесет и пет годишната си кариера той бе използвал нейния предшественик — М16 — в много въоръжени конфликти по целия свят. Можеше да я разглоби и сглоби в пълен мрак, при това със забележителна скорост. Познаваше частите й като тялото на любовница. Можеше да стреля със старата щурмова карабина с невероятна точност дори когато тя бе на автоматична стрелба.

Въпреки това М16 имаше известни недостатъци, особено дължината на цевта, която беше неподходяща за близък бой в градски условия, затова бяха създали по-леката и по-къса Д4. Като офицер от редовната армия, Рейли имаше известни различия с морската пехота, но напълно подкрепяше изискването им всички офицери да заменят пистолетите си с Д4.

„По душа всички сме карабинери“ — помисли си той.

Като се придвижваше внимателно по сумрачния коридор, полковникът се увери, че карабината е настроена да изстрелва откоси от по три куршума. После се напрегна да проясни съзнанието си и да спре треперенето на краката си. Използвайки дълго практикувани техники, той се опита да установи контрол върху дишането си и да успокои пулса си.

От вратата пред него изскочи мишена.

Рейли се прицели, но не натисна спусъка. Мишената представляваше старец с вдигнати ръце.

Той надникна в стаята, видя, че е празна, и продължи по коридора, но внезапен шум зад гърба му го накара да се завърти. От стаята изскочи друга мишена. По някакъв начин беше останала незабелязана от него. Имаше формата на мъж с карабина, но Рейли дръпна спусъка още преди да е спряла и направи три дупки в главата й. После изстреля други три куршума в главата на стареца, защото допусна, че е в съюз с нападателя и че в реални условия вероятно ще грабне оръжието на убития веднага щом Рейли му обърне гръб.

Полковникът огледа набързо остатъка от коридора. Готов за стрелба, той продължи напред сред сгъстяващите се сенки. Номерът беше да разпределя равномерно тежестта си и никога да не поставя единия си крак прекалено далече от другия. Започна да приплъзва енергично нозе, като във всеки един момент изчисляваше накъде ще го завърти откатът на карабината.

От някаква врата изскочи друга мишена. Рейли едва не я простреля, преди да види, че това е майка с дете в ръцете. Но после осъзна, че детето всъщност е кукла и че зад него се подава потулена дръжка на пистолет. Той дръпна спусъка и изпрати три куршума в жената.

Коридорът вонеше на изгорял барут. Полковникът беше със защитни слушалки на ушите, но концентрацията му вече беше толкова силна, та можеше да се закълне, че чува звънтенето на празните гилзи по бетонния под.

Колко време беше изминало? От колко време беше тук?

„Не мисли за това! Просто си свърши работата!“

Коридорът зави надясно. Рейли влезе в подобна на приемна зона, в която имаше бюро и наредени пред него дървени столове. Без предупреждение, зад бюрото изскочи мишена. Мъж с пистолет!

Докато полковникът стреляше по него, от вратата на някакъв офис се подаде фигура на жена в бяла медицинска престилка. Тя вдигна ръце, а през това време от съседната врата се появи друга мишена — мъж, който се канеше да хвърли граната.

Рейли го застреля, откри огън по фигурата, която се показа от една по-далечна врата, — жена с карабина, после гръмна двамата стрелци, които изскочиха от коридора срещу приемната.

Той се завъртя, като се оглеждаше внимателно, нащрек за нови атаки.

Устата му беше пресъхнала. Ръцете му бяха плувнали в пот.

Сърцето му туптеше толкова учестено, че усети напрежение във вените на врата си. Като дишаше дълбоко и бавно, огледа още веднъж мястото. Беше ли елиминирал всички заплахи?

Не.

Жената с бялата медицинска престилка продължаваше да стои пред него. Беше невъоръжена, с вдигнати ръце.

„Това някакъв номер на сержанта ли е? — запита се Рейли. — Не се ли подава оръжие от джоба на престилката й?“

Той превключи карабината на пълна автоматична стрелба и изпразни остатъка от пълнителя в нея — мощен откос, който разкъса шперплатовата фигура.

В слушалките му прозвуча остро електронно изсвирване — сигнал, че упражнението е приключило. Полковникът ги махна и се обърна към сержант Локхарт, който се приближаваше по коридора.

— Приключих преди определените деветдесет секунди — каза Рейли. — Подобрих собствения си рекорд, нали?

— Да, сър — отговори Локхарт, но в гласа му се прокрадна съмнение. Той погледна край него и полковникът разбра, че си мисли за дупките от куршуми във фигурата на стареца. После погледът му се премести към разкъсаната на парчета жена с бяла престилка.

— Съучастници — обясни му Рейли. — Щяха да ме нападнат при първа възможност.

— Разбира се, сър. — В гласа на сержанта все още звучеше съмнение.

— Локхарт, не ти ли харесва тази служба?

— Напротив, сър, много ми допада.

— Мога да уредя да те изпратят някъде, където има повече предизвикателства. Може би в някоя зона, където се водят истински боеве.

— Предпочитам да не го правите, сър.

— Битките изграждат характера, знаеш това.

— Сър, участвал съм в сражение. При цялото ми уважение, не мисля, че се нуждая от допълнително изграждане на характера.

— Тогава ще ти спестя подобно преживяване. Но щом си участвал в истинска престрелка, би трябвало да си научил поне едно практично нещо.

— Да, сър. Какво е то?

Полковникът махна към счупената мишена в бяла престилка.

— Не оцеляваш дълго, ако си губиш времето в притеснения за невинни очевидци, особено по време на престрелка. Да, някой лигав репортер може да те обвини във военно престъпление, а армията може да отстъпи пред недоволството на шепа политици и да те даде под съд. Но ти все още ще си жив, а десет години тежък физически труд са за предпочитане пред това да те застреля някой предполагаемо невинен очевидец, който си мисли, че си глупак, щом не си го убил. Например под медицинската й престилка можеше да се крие бомба на атентатор.

— Да, сър.

— Трудно ще се намери някой, който да подобри новия ми рекорд.

— Така е, сър — увери го категорично сержантът.

Мобилният телефон на полковника иззвъня. Той го извади от калъфчето на колана си и каза с авторитетен глас:

— Рейли е на телефона.

Това, което чу, накара тялото му да се изопне.

Пое веднага към асансьора, за да слезе на долното ниво.