Дейвид Морел
Призрачни светлини (30)

29.

На табелата имаше надпис със старинен шрифт: „Западнотексаски антики“.

Когато Тори паркира отпред, Дан забеляза на витрината бюфет, люлеещ се стол и кухненска мивка. Рамката около витрината бе боядисана в пастелносиньо, което контрастираше на жълтата витрина на художествената галерия отляво и на зелената на кафенето отдясно.

— Напомня ми на светлините — каза съпругата му.

Двамата погледнаха нагоре по широката улица, водеща към градския съвет, където бяха спрели безброй коли, дори и няколко буса на телевизионни канали. Пейдж изчисли, че пред стълбището стояха около двеста души, които вероятно слушаха изявленията на капитан Медрано на пресконференцията.

— Наетата ми кола още стои паркирана там. Не мога да я взема, докато те не си тръгнат — обясни той на Тори.

Залязващото слънце заливаше улицата с пурпурна светлина.

Един пикап спря до тях. От прозореца до шофьора се показа тийнейджър.

— Тук имало някакви светлини. Пристигаме чак от Лъбок, за да ги видим. Знаете ли къде са?

— Не сме оттук — отговори Дан. — На гости сме.

Друго момче, в средата, каза на шофьора:

— Ед, да попитаме някой друг. Опитай при тълпата ей там.

Когато пикапът отмина, Пейдж почука на дървената каса на вратата и надникна през витрината към сумрачната вътрешност на магазина.

— Може би началникът греши и тя все пак е излязла за вечерта — промърмори той.

Ала след като почука отново, в дъното на магазина се отвори врата. Една фигура тръгна към тях, минавайки край старинни маси и шкафове. Тя имаше бяла коса, подстригана късо като на мъж. После в помещението светна и тъй като фигурата бе достатъчно близо, Дан видя, че беше около шейсетгодишна жена. Носеше каубойски ботуши, джинси, работна риза и кожено яке. Кожата й бе кафява и сбръчкана от продължителното излагане на слънце.

Когато жената отключи вратата и надникна навън, Пейдж забеляза, че носеше брачна халка.

— Госпожо Уорд, казвам се…

— Дан Пейдж. А името на съпругата ви е Тори. — Жената се ръкува с тях. — Началник Костиган се обади да ми каже, че ще дойдете. Заповядайте. И моля ви, наричайте ме Хариет.

Спечелен от нейната дружелюбност, Дан подкани съпругата си да мине първа и последва двете жени задната част на магазина. Мимоходом зърна стари винтовки, наредени на етажерка на стената. Дървеният под скърцаше. Всичко миришеше на минало.

— Тъкмо се канех да пийна, но не обичам да се черпя сама — каза Хариет. — Така че се надявам да ми правите компания.

Тя затвори вратата, след като влязоха в малка всекидневна с оскъдна мебелировка. Шарката на килима представляваше слънце с множество лъчи. Пейдж не забеляза никакви признаци, че тук живее и мъж. Мислейки за брачната халка, която носеше домакинята, заключи, че тя е вдовица.

— Имам водка, бърбън и текила — каза възрастната жена.

— А вие какво ще пиете? — поинтересува се Тори.

— Текила с лед.

— И аз ще пия същото.

Дан бе изненадан. Съпругата му рядко пиеше алкохол.

— И за вас ли текила? — попита го Хариет.

— Съвсем малко. Не съм ял от доста време.

Токовете на ботушите на домакинята затропаха по дървения под, когато тя отиде в малката кухня. Той чу подрънкването на кубчетата лед в чашите и плисъкът на течност, която се изливаше върху тях.

— Началникът ми каза, че се интересувате от светлините — подхвърли домакинята, като се върна с две чаши.

— Според него вие сте местният експерт — отговори Пейдж.

— Направих доста проучвания, ако това е имал предвид. — Жената отиде за третата чаша и донесе пакет с царевични питки, който подаде на Дан. — Рових се в исторически документи и открих стотици доклади, повечето от които датират от стари времена. Обаче никой не е истински експерт, що се отнася до светлините. Никой в действителност не ги разбира.

— Защо не са плъзнали слухове наоколо? — почуди се Тори.

— В един от епизодите на онова старо телевизионно предаване, „Неразрешени загадки“, се спомена за тях й екип от „Хистори Ченъл“ взе няколко интервюта тук преди пет години. От време на време се появява по някоя статия в списанията. Когато това стане, в града нахлува вълна от посетители. Точно затова от съвета сложиха онази наблюдателна платформа и преносими тоалетни. Хората правят такава мръсотия там, че им се видя по-добре да се приспособят към туристите, отколкото да не им обръщат внимание, — оказа се добре и за бизнеса. Но накрая интересът спадна. Първо, светлините не се заснемат добре и снимачните екипи се изнервят. Освен това много от посетителите не ги виждат, затова от общината сложиха табела, която предупреждава хората да не се разочароват, ако не забележат нищо.

Хариет седна до тях и чукнаха чашите си.

Въпреки че Дан се престори, че сръбва от текилата, нямаше намерение да я изпива докрай. Той просто я използваше, за да помогне на домакинята да се чувства удобно и да продължи да говори.

— Началник Костиган смята, че са далечни светлини, усилвани от температурни инверсии. Обаче аз не вярвам в това — заяви решително Тори.

— Всички сме чували какви ли не теории. От НЛО до кълбовидни мълнии.

— Защо някои хора ги виждат, а други — не? — попита Пейдж.

— Както казах, има какви ли не теории. Един психиатър от „Неразрешени загадки“ твърдеше, че това е форма на масова заблуда. Някои хора искат предварителните им представи да се изпълнят, а други са твърдо решени да не се поддават на манипулация.

— И в това не вярвам — настоя Тори, като погледна към Дан. — Когато за първи път видях светлините, нямах никакви очаквания, тогава бях на десет години. Единственото, което исках, бе баща ми да спре колата, за да изтичам до тоалетната. Когато излязох, светлините бяха последното нещо, което очаквах да видя.

— Фред Нолан със сигурност не е имал никакви очаквания, когато за първи път ги е видял през 1889 година — вметна Хариет.

— Фред Нолан ли? — попита Тори.