Дейвид Морел
Призрачни светлини (62)

61.

Пейдж кацна колкото можа по-меко, като задържа максимално дълго носовия колесник над земята, така че ранената жена да не усети друсането. Продължи от пистата към кирпичената административна сграда на летището, където го очакваше мъж с протрит работнически комбинезон.

Като изключи двигателя, Дан бързо излезе, наведе напред седалката си и изнесе жената от задната седалка. Тя все така бе в безсъзнание.

Мъжът с комбинезона се втурна да помогне.

— Линейката е на път — каза той, когато я положиха внимателно на настилката под сянката, която хвърляше месната, за да я предпазят от слънцето.

Пейдж чу приближаващия вой на сирените.

— Колите на Магистрална полиция също идват — добави мъжът.

Дан не очакваше с нетърпение този разговор.

Тори и репортерът се присъединиха към тях.

Обагрен в червено от светлината на залязващото слънце, телевизионерът застана пред него.

— Нямах възможност да ви се представя. — Беше сложил камерата на рамото си и се затрудни да я задържи там с лявата си ръка, когато протегна напред дясната. Ръкавът на сакото му бе скъсан. — Брент Лофт.

— Знам кой сте — каза Дан.

Брент не отговори веднага, очевидно поласкан, че Пейдж го е познал.

— И аз, разбира се, знам кой сте вие.

— Моля? — попита Дан.

— Вие имате червена коса — каза репортерът, като се обърна към Тори. — Значи сте двойката, която търся — Даниъл и Виктория Пейдж от Санта Фе. Написал съм си домашното. Вие сте героите от онази вечер.

— Тази камера още ли работи? — поинтересува се Пейдж.

— Ще е безполезна, ако не работи.

Дан бе преживял толкова много, че тази допълнителна емоция направо го смаза. Нуждата да защити жена си едва не го накара да изтръгне камерата от ръцете на Лофт и да я захвърли на цимента.

Приближаващите сирени му помогнаха да се овладее.

Той си пое дълбоко дъх.

— Това не може ли да почака? Не е нещо, за което искаме да говорим точно сега. Спасихме живота ви. За щастие, докарахме тук приятелката ви навреме. Това нищо ли не струва? Дайте ни малко почивка.

Репортерът погледна към своята спътница, лежаща в безсъзнание, и кимна утвърдително. Когато отново се обърна към Тори, воят на сирените прозвуча по-близо.

— Имам само един въпрос.

— И очаквате да ви повярвам?

— Истина е. Само един въпрос.

— Какъв е той? — попита Виктория Пейдж. — Уморих се да се крия от вас. Нека приключим с това.

— Мога да разбера цялото поведение на съпруга ви онази вечер. Той е професионалист, обучен да поема контрол в кризисни ситуации. А вие сте агент по продажба на недвижими имоти. На ваше място повечето хора щяха да се паникьосат. Обаче по някакъв начин сте намерили сили да вземете пистолета и да спрете стрелеца. Куражът ви е забележителен. Как, за бога, успяхте да направите това?

— Нямах избор — отговори Тори. — Той се канеше да убие мъжа ми. — Тя погледна право към Дан, после към Лофт. — Как бих могла да не опитам да защитя съпруга си?

— Значи казвате, че любовта ви е вдъхнала смелост? — попита Брент.

— Да. — Тори пак погледна Пейдж. — Любовта ми вдъхна смелост.

Репортерът свали камерата и ги изгледа изучаващо и двамата.

— Благодаря ви, че спасихте Анита и мен.

Сирените станаха нетърпимо високи. Пред погледа им изскочи една линейка и закова спирачки до административната сграда на летището, последвана от кола на Магистрална полиция. Санитарите скочиха от линейката, бързайки да извадят носилката. Единият от тях носеше санитарна чанта, докато тикаха носилката към лежащата на земята жена.

Медрано слезе от полицейската кола, нахлупи стетсъна на главата си, изпъна тяло и тръгна с големи крачки към Пейдж.

— Казах ви да не летите над тази зона — извика високо.

— Това е нещо ново за мен — отвърна Дан. До него санитарите сложиха кислородна маска на лицето на ранената операторка и й включиха система. — Нали ми обяснихте, че от правителството са ми дали разрешение да пренебрегна забраната.

— И после го анулираха. Предупредих ви да излезете от там.

— Ако сте ни казали такова нещо, то ние не сме го чули — обади се Тори. — Полицейската радиостанция се развали.

Лофт излезе напред, като крепеше телевизионната камера на рамото си, и я насочи към Медрано.

— Капитане, аз съм Брент Лофт от новинарската емисия „Първи на мястото на събитието“ в Ел Пасо. Това семейство извърши нещо удивително. С голям риск за живота си те приземиха самолета си на опасен терен в обсерваторията, за да попречат на един охранител да ни убие. Всъщност, както можете да видите, той вече простреля моята колежка. Те ни качиха на самолета си и излетяха. През цялото време се страхувах, че онзи маниак ще изстреля някоя граната по нас.

Медрано бе сварен неподготвен.

— Граната ли?

— Той вече бе използвал една, за да свали хеликоптера. После откри огън по нашия бус.

— Защо е стрелял с гранати?

— Нямам представа, както и не знам нищо за онези трупове в каросерията на камиона.

— Трупове… в камион!

— И то много. Пазачът непрекъснато дърдореше, че искал да слуша музика. — Репортерът продължи да държи насочена камерата. — Там става нещо лошо, капитане. Трябва да влезете с хората си в обсерваторията, преди да се случи още бог знае какво.

Медрано отвори уста да каже нещо, после се отказа. Той тръгна забързано към патрулката си, където взе микрофона на полицейската радиостанция и заговори тревожно.

Лофт отклони камерата и я насочи към санитарите, които тъкмо вдигаха жената на носилката.

— Как е тя? — попита ги Пейдж.

— Загубила е много кръв — отговори единият от тях.

— Щеше да загуби и още, ако не беше този човек с камерата.

— Ще използвам това изявление, когато редактирам материала — каза Брент.

Той отиде бързо до линейката и започна да говори със санитарите през отворените врати. Със свободната си лява ръка правеше убедителни жестове. След това се качи отзад.

Дан поклати глава.

— Не ми се иска да го казвам, но смятам, че ще видим още много неща от него по телевизията.

Линейката се отдалечи с виеща сирена.

Мъжът с протрития комбинезон дойде при тях.

— Ще ви помогна да избутате самолета до участъка за престой.

— Всъщност ние отново ще излетим — отвърна му Пейдж.

Мъжът погледна намръщено към притъмняващото небе.

— Никога не съм обичал да летя през нощта.

— Имаме още нещо за уреждане. Нали, Тори? Или може би вече не изпитваш нуждата да го правим.

— Повече от всякога — отговори тя. — Нека приключим с това.