Дейвид Морел
Призрачни светлини (67)

66.

Бетонните заграждения бяха достатъчно широки, за да може Медрано да стои на тях. Заслонил с ръка очите си от ярката светлина на прожекторите, той гледаше смаяно нарастващата тълпа.

— Достъпът до тази зона е забранен — извика капитанът през мегафона. — Обръщайте! Връщайте се в града!

Сред врявата на тълпата някой му извика в отговор.

— Този път е обществена собственост! Аз плащам данъци за него. Имам право да стоя тук колкото си поискам.

— Не е безопасно — отвърна Медрано. — Повтарям ви, върнете се в града.

— Знаеш ли какво можеш да направиш? — изкрещя някой. — Върви по дяволите!

Хората протягаха ръце да стигнат горната част на загражденията, за да се прехвърлят от другата им страна.

— Какво не искате да видим? — попита една жена. — Какво криете?

— Изключете тези проклети прожектори! — оплака се някакъв мъж. — Болят ме очите от тях.

— Да, това не са светлините, заради които сме дошли.

Щом полицаите сваляха няколко души от загражденията, веднага други се опитваха да се покатерят на тях.

Три хеликоптера бръмчаха над зоната за наблюдение, спазвайки дистанция помежду си, като насочваха наземните си прожектори и външните си телевизионни камери към развълнуваната навалица.

„Никъде наблизо нямам достатъчно хора“ — помисли си Медрано, наблюдавайки хаоса.

Някой изкрещя:

— Ако не ни пуснете зад загражденията, ние ще ги заобиколим! Жена ми страда от алцхаймер. Дошли сме тук заради чудото.

Капитанът гледаше безпомощно как стотици хора се насочиха надолу по пътя и завиха вдясно към полето. Обаче някои се отправиха в обратната посока — към изоставеното военно летище. Място, където той определено не можеше да пусне никого.

— Не им позволявайте да влизат във въздушната база! — извика Медрано на полицаите. — Ще се самовзривят.

Като скочи от загражденията, той се приземи с присвити колене на чакъления банкет на пътя. Задъхан, капитанът се изправи и затича към базата. Там един мъж с яростно лаеща немска овчарка предупреждаваше хората да не се катерят по оградата от бодлива тел.

Внезапно прожекторите угаснаха. Тълпата се разкрещя уплашено. Когато мракът го обгърна, пред очите на Медрано заиграха светли кръгове от доскорошната ярка светлина.

„Сигурно някой е саботирал генератора“ — помисли си той.

Обаче не беше само генераторът. Внезапно замлъкнаха всички автомобилни двигатели и угаснаха фаровете на всички коли. Вместо трескавото бръмчене на хеликоптерите единственият звук, който идваше от небето, бе свистенето на забавящите въртенето си перки.

Медрано подскочи стреснато от невероятен трясък. Шокиран, той едва след миг осъзна, че единият от хеликоптерите се е стоварил на земята. Тътенът от удара отекна откъм полето от другата страна на пътя, придружен от изригването на грамадна огнена топка.

Втори трясък се разнесе от същата посока. Капитанът се приведе, напълно ослепял, питайки се тревожно къде ли ще се разбие третият хеликоптер.

На пътя. Не беше единичен трясък, а няколко, тъй като летателната машина падна върху колите, смачквайки и режейки метал, докато перките му заораха в асфалта. Експлозията запрати Медрано назад.