Дейвид Морел
Призрачни светлини (35)

34.

— Анита, сигурна ли си, че ще стане от този ъгъл?

Брент Лофт повиши тон, така че гласът му да бъде чут сред шумната тълпа. Той и неговата операторка стояха на покрива на авто каравана „Уинебаго“, чийто собственик — местен търговец на автомобили — се бе съгласил да я използват в замяна на безплатна реклама.

Също като Брент, Анита бе спала само няколко часа, откакто бе пристигнала в Ростов. Имаше твърде много хора за интервюиране, страшно много места за проучване. Очите й изглеждаха подпухнали под бейзболната шапка. Връхните й дрехи с техните многобройни джобове и придаваха още по-безформен вид.

„Костюмът ми никога не е бил по-зле“ — помисли си Лофт. Ден по-рано това щеше да го накара да се чувства потиснат, но сега, когато погледна към ожулените си мръсни обувки, той почти се усмихна на новия имидж, който си създаваше.

— Ти ще си от дясната страна на екрана — отговори Анита. — Хоризонтът ще ти бъде отляво. — Тя имаше толкова уморен вид, че Брент се учуди откъде намираше сили да държи стабилно тежката камера на рамото си. — Снимката ще е чиста. Ако опитаме от земята, тълпата ще ни се препречва, но от височина като тази хората изобщо няма да влязат в кадър, освен ако не поискаш да наведа камерата.

— Чудесно. Дръж ме на фокус. Кажи на Джак и момчетата в хеликоптера през цялото време да снимат панорамно тълпата, в случай че нещо се случи.

— Какво имаш предвид?

— Просто се увери, че са готови. А аз определено искам снимка на онзи тип. — Брент посочи надолу към висок мъж с прошарена брада, който бе облечен в библейска роба, държеше жезъл и изглеждаше като Чарлтън Хестън в ролята на Мойсей във филма „Десетте божи заповеди“.

Той погледна намръщено на изток, където тъмните облаци ставаха все по-плътни. „По-добре този дъжд да почака, докато свърша предаването“ — помисли си Лофт.

— Нека подготвим госта.

— Закопчай си ризата. Оправи си вратовръзката — посъветва го Анита.

— Няма начин. — Брент потърка наболите си мустаци.

— Искам от Си Ен Ен да видят колко здраво работя.

— Колко здраво работим всички ние.

— Точно така.

На зазоряване след нощта, прекарана в търсене на интервюта, за момент бе изпитал силно вдъхновение, когато видя отражението си в стъклото на колата. И се уплаши от това колко зле изглежда.

Случката му бе напомнила за един стар черно-бял филм, разказващ за репортер, който се надпреварва с времето, за да докаже невинността на затворник. Той щеше да бъде екзекутиран на електрическия стол в отделението за смъртници. Във филма репортерът едва имаше време да хапне, да не говорим да се преоблича или бръсне.

В края, когато се втурна в кабинета на губернатора доказателството, той изглеждаше така, сякаш е преминал през ада, за да се сдобие с информацията.

В този момент му бе хрумнала идеята: „Как биха могли зрителите или ръководителите на Си Ен Ен да разберат колко усилено работя, ако изглежда, че е лесно? Действам неправилно. Зрителите не дават пет пари дали нося отлично изгладен костюм. Повечето от тях дори не притежават спортна кола. За тях официалното облекло са джинсите. Трябва да ги накарам да повярват, че съм един от тях, че се съсипвам, за да им разкрия историята“.

И обзет от това просветление, той бе направил рязка промяна.

Освен от изтощение Брент страдаше от твърде многото изпито кафе и недостатъчната истинска храна. Поничките и тортилите бяха единственото, което бе ял, и то винаги на крак. Като се изключат моментите, когато се возеше с Анита, той не бе имал възможност да седне, но дори и тогава не почиваше. Нахвърляше си бележки или говореше по мобилния телефон, което не беше лесно, тъй като връзката тук бе отвратителна.

Не можеше да намали темпото. Трябваше да е сигурен, че е стигнал до всеки, който разполага и с най-малката полезна информация, и да се добере до него преди другите репортери. Искаше всички други да се чувстват изостанали, уверени, че каквото и да направят, ще изглежда като имитация на това, което той вече е постигнал.

Но постигнатото си имаше цена. В стомаха си изпитваше остра, пареща болка. Ръцете му леко трепереха. Чувстваше се замаян от умората и глада.

Със схванати крака Брент заслиза по стълбата към тълпата. Главата го заболя от шума на толкова много нетърпеливи гласове. Беше мръкнало и небето бе черно, без нито една звезда, обаче имаше множество други източници на светлина: автомобилни фарове, прожектори, поставени от властите и телевизионните екипи, джобни фенерчета, носени от любопитните. Ярко осветените фигури хвърляха причудливи сенки, които придаваха сюрреалистичен вид на мястото.

Колежката му Шарън го чакаше в долния край на стълбата — буйната й коса бе безупречно подредена. Гневът я правеше още по-красива.

— Е, трябва да ти призная заслугите — каза тя рязко. — Най-накрая получи това, което искаше — днес наистина ми го начука.

— И на теб ли ти беше толкова хубаво, колкото на мен?

Някой се блъсна в тях, пробивайки си път през тълпата.

— Продължавай да вървиш — подкани някаква жена своя спътник. — Няма да видим нищо отзад. Да идем по-близо до оградата.

— Трябваше аз да предавам репортажите за Си Ен Ен — оплака се Шарън. — Аз трябваше да водя днешните предавания, и то самичка.

— Ами, докато ти се грижеше за разранените си крака, аз бях навън да вземам интервюта.

Някакъв непознат едва не ги блъсна един в друг.

— Ако питаш мен, тези светлини са пълни глупости — жалваше се мъж на съпругата си. — Не знам защо ти позволих да ме убедиш да дойдем тук. Отне ни шест часа, за бога. Ако знаех, че ще има толкова много хора…

Брент отново се обърна към Шарън:

— Може би за разнообразие трябва да се пробваш като репортер. Намери повече истории за спасени котки и хората, които ги обичат.

Един мъж буташе жена в инвалидна количка, която едва не събори Лофт, и викаше:

— Направете път! Пуснете ни да минем. Съпругата ми има нужда да види светлините. Те ще излекуват нозете й. Направете път!

Брент се възползва от прекъсването и се обърна към телевизионния бус, който бе паркиран близо до уинебагото.

— Господин Хамилтън — извика той на някого в буса, — готови сме за вашето интервю.

От буса слезе притеснен на вид мъж. Доста пълен, около четиридесет и няколко годишен, той носеше каубойски ботуши и смачкани около сгъвките на краката джинси. Синята му карирана риза имаше лъскави метални копчета.

— Бях на Пътя на смъртта по време на първата война в Персийския залив, но нищо не ме е карало да се чувствам така нервен. — Пълните бузи на Хамилтън бяха зачервени. Той се засмя на собствената си прямота.

— Затова, че ще ви дават по телевизията ли? Мислех, че търговците на коли са свикнали с това заради техните телевизионни реклами — каза Лофт и закачи миниатюрния микрофон за ризата на мъжа.

— В Ростов няма телевизионен център. Дявол го взел, никога не съм виждал студио.

— Не се притеснявайте. Ще ви задам няколко лесни въпроса за онова, което ми разказахте този следобед. Досега не съм чувал нещо по-вълнуващо. Единственото, което трябва да направите, е да забравите за камерата и да говорите с мен, както разговаряте с клиент.

— Е, със сигурност мога да направя това. — Хамилтън погледна неуверено нагоре. — Обаче никога не съм се опитвал да продам на някого нещо от покрива на авто каравана, и то в непрогледен мрак.

Лофт надзърна в телевизионния бус.

— Ще усилиш ли светлината горе? Хайде, господин Хамилтън, водете. Мисля, че гледката ще ви хареса.

След тези думи те се отправиха към уинебагото.

— Надявам се, че не възлагате твърде големи надежди на това — каза търговецът на автомобили, като започна да се изкачва по стълбата.

„Само на билет до Атланта“ — помисли си Брент.

На покрива на авто караваната той накара Хамилтън да застане на няколко крачки встрани от него, така че да се вижда тълпата под тях, а на заден план — пасищата.

— Първо трябва да поговоря за момент с един човек. После ще направим интервюто.

Лофт си намести слушалката, за да не бие на очи. През нея долетя гласът на режисьора, който седеше долу в телевизионния бус.

— Готови на десет — каза гласът.

На монитора до камерата на Анита се появи лице с грубовати черти — една от най-известните телевизионни личности.

Хамилтън го посочи с пръст.

— Това не е ли…?

Като държеше дясната ръка до тялото си, Брент му даде знак да мълчи. Притесняваше се, че ръката му трепери.

Режисьорът свърши броенето.

— Старт.

На монитора тънките устни на говорителя на Си Ен Ен се движеха, но нямаше звук. Обаче Лофт го чуваше в слушалката.

— А през следващия час ще видите нашето специално предаване за случката, която шокира нацията. Снощи един мъж застреля двадесет екскурзианти близо до градчето Ростов в Западен Тексас. Явно яростта на убиеца е била провокирана от тайнствени светлини, които се появяват почти всяка нощ в този район. На живо от мястото на събитието ще предава Брент Лофт, репортер от телевизионния център в Ел Пасо… — Известната личност, чиято силна подкрепа Лофт се надяваше да получи някой ден, се обърна към репортера:

— Брент, изглеждаш така, сякаш тази история направо ти е изсмукала силите.

— Нещата тук са доста емоционални. — Думите на Лофт се улавяха от миниатюрния микрофон, закачен за прашния му ревер. — Повярвайте ми, има още много информация, която трябва да се издири.

— Да разбирам ли, че ще ни разкажеш повече за тайнствените светлини и защо те са подтикнали този човек към ужасното престъпление?

— Точно така. Светлините са местен феномен, който съществува тук по-дълго, отколкото някой може да си спомни. В повечето нощи те се появяват в пасищата, които са зад мен, но не пред всеки. Някои хора ги виждат, а други — не, и това е толкова мистериозно, колкото и какво ги причинява. След малко ще насочим камерите си в тази посока и ще видим дали нацията ще има късмет.

Ала първо трябва да разберем какво очаква нетърпеливата тълпа под мен. Във връзка с това искам да ви представя Лутър Хамилтън, търговец на коли в Ростов който вероятно знае за светлините толкова, колкото и всеки друг тук. Той е един от малцината, които са ги виждали лично и отблизо. Всъщност неговото преживяване с тях едва не му е коствало живота.

— Господин Хамилтън. — Лофт пристъпи към госта си, така че Анита да може да хване и двамата в кадър. Тълпата долу нетърпеливо обикаляше насам-натам. — През лятото на 1980 година вие сте преживели супер необикновено събитие.

— То със сигурност не беше обикновено, повярвайте ми — потвърди Лутър.

— И се случи на това място?

— Точно тук. Точно където стоят всички долу. В онези дни нямаше никаква наблюдателна платформа, само покрит с чакъл паркинг встрани от пътя. На 4 юли 1980 година в Ростов имаше празнична заря. След като тя свърши, ние дойдохме с коли дотук.

— Колко души бяхте?

— Почти колкото има и сега. Поне четиристотин души.

— И какво възнамерявахте да правите? Имате ли си наименование за това?

— Наричахме го „Лов на ростовските призрачни светлини“.