Дейвид Морел
Призрачни светлини (86)

Послеслов
Тайни в мрака

На 7 ноември 2004 година преглеждах неделния брой на местния вестник „Санта Фе Ню Мексикан“. Обикновено не чета туристическата рубрика, но заглавието на една от статиите привлече вниманието ми.

ОЗАРЕТЕ ЖИВОТА СИ — ГРАДЧЕТО МАРФА, ТЕКСАС, Е ПРОЧУТО С НЕОБИКНОВЕН ПРИРОДЕН ФЕНОМЕН

Имаше и една неясна снимка, под която пишеше „загадъчни светлини“.

Не можах да се сдържа и продължих да чета.

Препечатана от вестник „Вашингтон Пост“, статията описваше как авторката й Зофия Смардс завела семейството си в Марфа — малък град в Западен Тексас, — за да търси странните светлини, които се виждали там много нощи през годината. Било трудно да се каже колко отдалечени са светлините. Те се поклащали и се движели на зигзаг, реели се и трептели, примигвали и светели, появявали се и изчезвали.

В статията пишеше също, че никой не можел да каже със сигурност откъде идват и какво представляват. Може би това били кварцови кристали, които поглъщали топлината през деня и излъчвали статично електричество нощем, когато скалите се охлаждали. Или светлините били образувани от радиоактивни газове. А може би температурни инверсии в атмосферата отразявали фаровете на далечни превозни средства. Каквото и да било обяснението, светлините се появявали от доста време в Западен Тексас. Още от 80-те години на XIX век, когато един фермер ги забелязал и предположил, че вижда отблясъци от лагерните огньове на индианци, само че когато претърсил района на сутринта, не намерил следи от никакви огньове.

Авторката на статията описваше посещението си в зоната за наблюдение. Тя, съпругът й и двамата им сина застанали край някакъв селски път и започнали да се взират в тъмния хоризонт, като всеки сочел развълнувано светлините, когато те драматично се появили. Оказало се обаче, че когато тя виждала светлините, другите не можели да ги видят, и обратното. После към тях се присъединили други туристи и с тях се случило същото. Някои били запленени от светлините, други не разбирали за какво е целият този шум.

Допих си кафето, откъснах страницата и отидох в кабинета си, за да я оставя на един рафт с цял куп други любопитни статии. Процедирах така от десетилетия — събирах материали, които са ме заинтригували, и чаках да открия кой от тях ще започне да човърка подсъзнанието ми.

Не след дълго светлините край Марфа го направиха. През последните месеци на 2004 година почти всяка нощ виждах един и същи образ във въображението си, преди да заспя. Една жена стои върху платформа за наблюдение край някакъв път и се взира като хипнотизирана в очарователните светлини на тъмния хоризонт. За разлика от авторката на статията, тази жена не беше придружена от съпруга и децата си. Беше сама, въпреки че беше омъжена. Беше спряла на това място на път към майка си и беше толкова обсебена от светлините, че нищо друго не я интересуваше, дори съпругът й, който дойде да я търси.

Този образ беше всичко, с което разполагах, а когато започна 2005 година, нямах дори него — той спря да се появява. Бях свикнал с идеи, които още не са готови да ми се разкрият напълно, затова започнах да работя по други романи: „Нарушители“, „Ловци на време“ и „Шпионинът, който дойде на Коледа“. Въпреки това периодично вземах статията от рафта в кабинета ми. Препрочитах я, докато не реших да започна проучване и не се сдобих с дебела папка, пълна с бележки.

Научих, че Марфа не е единственото място, на което се появяват светлините. Същият феномен беше наблюдаван на още три места — в долината Хесдален в Норвегия, в пуста местност край река Меконг в Тайланд и в скалист район в североизточна Австралия. В Австралия ги наричат Мин Мин и когато един мой тамошен почитател се свърза с мен чрез уебсайта ми, аз го попитах дали знае нещо за светлините.

Оказа се, че фенът ми — полицай на име Даниел Браунинг — е имал преживяване, свързано с тях.

Преди тридесетина години двамата с баща ми Робърт отидохме на лов за кенгуру край град Мутабура в Централен Куинсланд. Мутабура беше съвсем малко градче от стотина къщи. Баща ми беше професионален ловец на кенгуру. През нощта застреляхме няколко на светлината на прожектор. Намирахме се насред нищото — наблизо нямаше нито къщи, нито пътища.

Тогава видяхме някаква светлина. Появи се внезапно. Изобщо не разбрахме кога се е приближила. Стоеше на едно и също разстояние от нас и се движеше, когато и ние се движехме. Не беше на земята, нито високо в небето. Просто се рееше пред нас. Това продължи около 10 минути и помня много добре, че здравата стресна баща ми. Той знаеше, че наблизо няма нито къщи, нито превозни средства. Светлината го разтревожи сериозно, после изчезна.

Докато онзи образ не излизаше от съзнанието ми, попаднах на DVD версия на един от любимите ми филми — „Гигант“ (1956). Беше режисиран от Джордж Стивънс, в него участваха звезди като Джеймс Дийн, Елизабет Тейлър и Рок Хъдсън и беше епична история за дългогодишната вражда между тексаски петролен магнат и известно фермерско семейство. За моя изненада, научих от допълнителните материали на диска, че голяма част от филма е била заснета в Марфа — същия град, край който се появяваха светлините. После направих проучване в интернет, от което разбрах, че Джеймс Дийн е бил запленен от светлините. Завел останалите актьори и режисьора в зоната за наблюдение, но бил единственият, който успял да ги види.

Всички тези елементи се въртяха във въображението ми, докато — почти три години след ноемврийската сутрин, през която бях прочел вестникарската статия, — в съзнанието ми не се появи отново образът на самотната жена, която стоеше в мрака край пътя и се взираше в загадъчните светлини. Този път обаче имаше и друг образ — мъж, който лети в едномоторен самолет (наскоро бях започнал да вземам уроци по летене). Към него се прибавиха гигантските сателитни антени на радиообсерватория (близо до Марфа наистина има такава) и руините на военновъздушна база от Втората световна война (действително има подобна база в покрайнините на Марфа, близо до мястото, на което се появяват светлините).

Не бях сигурен как мога да свържа всички тези образи. Въпреки това внезапно си дадох сметка, че нямам търпение да започна да пиша. Направих списък с всички елементи, които исках да включа, като създадох свои собствени версии на хората, които действително бяха видели светлините: фермера през 80-те години на XIX век, учителката през първото десетилетие на XX век, Джеймс Дийн през 50-те и тълпата, участвала в лова на призрачната светлина през 70-те. Да, наистина е имало такъв лов. В „Призрачни светлини“ има изненадващо количество „истински“ факти.

Разбира се, става дума за алтернативна реалност, така както Марфа и Ростов са алтернативните версии на един и същи град в Западен Тексас. Марфа по всяка вероятност е кръстен на героиня от „Престъпление и наказание“ на Достоевски, а аз кръстих Ростов на един герой от „Война и мир“ на Толстой. Въпреки приликите, нито един от героите в „Призрачни светлини“ не е вдъхновен от реална личност в Марфа, но все пак се надявам, че романът ще ви накара да посетите този град, който някога е бил фермерско селище, а сега е живописна колония на художници, като Седона, Аризона и Санта Фе.

В едно отношение обаче действителността се нуждаеше от разкрасяване. Прочутата фермерска къща край Марфа, в която е сниман „Гигант“, който аз наричам „Рождено право“, наистина е само една фасада. Въпреки че отвън прилича на голяма, завършена постройка, ако я заобиколите, ще видите само поле. През годините тази лъжлива фасада се е разпаднала и в момента са останали подпорните греди, а и те няма да останат прави още дълго. Заради привързаността си към „Гигант“ в „Призрачни светлини“ си позволих да разкрася малко снимачните декори.

Ако искате да научите повече за явлението, вдъхновило написването на този роман, потърсете в интернет фразата „светлините на Марфа“. Ще намерите над половин милион сайтове. И колкото повече научавате за светлините, толкова повече ще разбирате какво съм имал предвид, когато написах, че в тази книга има изненадващо количество „истински“ факти.