Дейвид Морел
Призрачни светлини (51)

50.

— Господин Мълан, аз съм капитан Медрано от Тексаската магистрална полиция.

Микрофонът се намираше на масичката до болничното легло на Костиган.

— А аз съм Роджър Костиган, началникът на полицията в Ростов. — Въпреки раните дрезгавият му глас беше достатъчно силен, за да се чува по микрофона. — Това е градът до мястото, където…

— Знам къде се намира Ростов — каза слабият мъжки глас от слушалката.

Пейдж и Тори слушаха от далечния край на леглото.

— Благодаря, че се съгласихте да отделите малко време, за да поговорите с нас — продължи Медрано. — Много съжалявам, че ви безпокоя.

— Съдебният ви лекар още не ми е предал тялото на Ед — каза гневно гласът. — Дори не знам за кога да насроча погребението.

— Това е недопустимо — отвърна капитанът. — Ще имам грижата.

— Това, което Ед е направил, е толкова ужасно, че още не мога да го повярвам. Въпреки всичко той ми е брат. Майка и татко вече не са сред живите. Аз съм човекът, който трябва да се погрижи той да получи подобаващо погребение. Обзалагам се, че роднините на хората, които е застрелял, ще кажат, че не заслужава такова, но все пак ми е брат.

— Отдавна се научих да не съдя хората — обади се Костиган.

Дан знаеше, че лъже. Повечето полицаи очакваха най-лошото от хората.

— За какво искате да говорим? — попита уморено гласът. — Казах на остинската полиция всичко, което знаех.

— Има някои неясноти, които искаме да изясним ще се опитаме да го направим възможно най-бързо. След като съпругата на брат ви почина…

— От рак. Беше толкова нечестно, мамка му. Ан беше като светица, винаги помагаше на хората. Тя беше една от най-милите, най-благородните личности, които познавам. Всички обичаха да се шегуват с Ед, като му казваха, че не я заслужава. Защо серийните убийци не умират от рак? Защо винаги трябва да е някой добър и благопристоен човек?

При споменаването на думата „рак“ Пейдж трепна вътрешно. До този момент не знаеше от какво е починала съпругата на Мълан. Той погледна към Тори. Жена му беше пребледняла.

— Казахте, че преди съпругата му да почине, брат ви не е бил религиозен — продължи Медрано.

— Не беше стъпвал в църква, откакто нашите родители ни водеха като деца — отговори гласът.

— Но след като е видял светлините…

— В което аз все още не вярвам. Ако ви интересува мнението ми, хората или си правят майтап, или имат халюцинации. Аз не ги видях, а повярвайте ми, опитах. Но Ед…

Дан написа бързо нещо на лист хартия.

Капитанът го прочете.

— Може би скръбта на брат ви го е накарала да си мисли, че е видял светлините. Смятате ли, че това е възможно?

— Звучи точно толкова логично, колкото и всички други обяснения. Аз, разбира се, нямах никаква представа, че Ед се е връщал толкова много пъти в… — как му викаха? — зоната за наблюдение. На мен един път ми беше предостатъчен. Трябваше да го накарам да отиде на психиатър, вместо да го вземам на тази проклета екскурзия.

— И след този случай той започна да колекционира религиозни картини и статуетки? — намеси се Костиган.

Гласът внезапно стана гневен.

— Ед не ме пускаше в апартамента си. Винаги се срещахме в моята къща, в парка, в ресторант или някъде другаде. Нямах никаква представа за тази негова мания, преди да се свържат с мен от полицията.

— Говорил ли ви е някога за Бог?

— През цялото време. Навярно защото Ан му липсваме толкова много, че беше решил да повярва в рая, за да се убеди, че тя е на по-добро място и че един ден той ще се присъедини към нея. Ед смърдеше.

Полицейският началник се поизправи в леглото си.

— Смърдеше?

— Не се къпеше. Казваше, че топлата вода била твърде хубава и го карала да се чувства виновен. И ядеше само храни, които ненавиждаше — репи, брюкселско зеле и свински крачета. Спеше на пода. Беше настроил един будилник да го буди на всеки два часа. Казваше, че Ан е страдала толкова много, та нямал право да се наслаждава на нищо. Твърдеше, че ако направи нещо, което ще го накара да се почувства по-добре, ще излезе, че никога не я е обичал истински. Смяташе, че може да докаже колко силна е била любовта му само като се самоизмъчва. Боже, нямате представа колко много ми се иска да го бях завел на психиатър.

Медрано погледна към Пейдж, сякаш искаше да разбере дали има други въпроси.

Натъжен от чутото, Дан поклати отрицателно глава.

— Благодаря ви за помощта, господин Мълан. Съжаляваме, ако сме ви притеснили. Ще говоря със съдебния лекар да освободи останките на брат ви.

— Готов съм на всичко, само и само този кошмар да приключи. Но не разбирам как нещата, които ви разказах, могат да ви бъдат от полза. И тримата знаем, че брат ми е застрелял онези хора. Не е като да се чудим кой го е извършил.

— Работата е там, че искаме да разберем защо го е направил.

— В това също няма никаква загадка.

— Какво имате предвид?

— Полудял е от скръб.

— Сигурно сте прав — обади се Костиган. — Благодаря още веднъж за помощта ви. — Той изключи микрофона.

В продължение на няколко минути всички останаха мълчаливи. Единствените звуци, които нарушаваха тишината, идваха от коридора — стъпки, приглушени гласове, шум от колелата на носилка.

— Е, разбрахте ли нещо от всичко това? — попита Медрано накрая Пейдж.

Тори също се обърна към него с въпросително изражение.

— „Не виждате ли колко са зли?“ — попита Дан.

Останалите трима се намръщиха изненадано, сякаш се страхуваха, че е изгубил ума си.

— Това е първото нещо, което изкрещя Мълан в четвъртък през нощта.

Когато разбраха какво има предвид, на лицата им се изписа облекчение.

— После извика на тълпата: „Не разбирате ли какво правят с вас? Не разбирате ли, че всички ще се озовете в ада?“ И започна да стреля по светлините, като крещеше: „Вървете обратно в ада, откъдето сте дошли!“. А миг преди да открие огън по хората, изрева: „Вие всички сте прокълнати!“.

— Бълнуването на човек, който наскоро е станал религиозен фанатик — рече началникът на полицията.

— Но светлините не са били причината Мълан да стане религиозен фанатик — продължи Дан. — Чухте какво каза брат му. Едуард внезапно е изпитал нужда да повярва в бог и в рая, за да се самоубеди, че съпругата му е на по-добро място и че един ден отново ще бъдат заедно. Светлините обаче са му причинили нещо, което го е вбесило.

Тори изглеждаше точно толкова озадачена, колкото Костиган и капитана.

— Те са го изкушили — обясни Пейдж. — Били са толкова очарователни, че се е почувствал добре за пръв път, откакто е починала жена му. Изпълнили са го със задоволство. Затова е продължил да се връща отново и отново при тях — защото светлините са били като наркотик. Той се е борел с въздействието им. Купувал е все повече религиозни статуи и картини. Опитал се е да живее като монах и да се самонакаже, за да докаже пред себе си, че обича жена си, че е достоен да се присъедини към нея… но не е можел да спре да мисли за светлините. Те са били удоволствие, за което непрекъснато е копнеел. Вбесили са го, защото са му показали колко е слаб. Никога няма да разберем дали наистина е вярвал, че може да ги унищожи с куршуми. Може би просто се е нуждаел от мишена, върху която да излее гнева си.

— А после си е избрал по-близки мишени — обади се Медрано, който започваше да разбира. — Мишени, които може да свали.

Дан кимна утвърдително.

— Точно така. Решил е, че светлините са зли и че всички, които им се радват, са зли като тях.

— Със сигурност не сте си хвърлили парите на вятъра с онези курсове по психология — каза Костиган.

Пейдж усети, че бузите му поруменяват.

— Това е само теория.

— Теория, която не може да бъде проверена.

— Ето ви и друга теория — рече неочаквано той.

Те го изгледаха очаквателно. Изражението на Тори беше такова, сякаш го виждаше за пръв път.

— Ако приемем, че светлините са истински…

— Доста смело предположение — рече капитанът. — Вече ви казах, че никога не съм ги виждал, а не е като да не съм се опитвал.

— Не съм изненадан.

— Тоест?

— Ако съм прав — каза Дан, — светлините засилват индивидуалните черти на хората, които се опитват да ги видят. Като полицай, вие сте професионален скептик. И скептицизмът ви е бил засилен още повече от тях. Твърде предпазлив сте, за да ги видите.

Пейдж се обърна към началника на полицията.

— Мъжът, застрелял баща ви, е бил побойник и алкохолик. Казахте ми, че след като е дошъл тук, пороците му са ескалирали. Една от теориите ви беше, че той се е чувствал унизен, защото е загубил работата си във Форт Уърт и е трябвало да се премести в малък град. И това унижение е подхранило гнева му. Но аз не мисля така. Колкото повече време прекарвам в Ростов и колкото повече неща научавам от хората, с които разговарям, толкова повече си мисля, че светлините отразяват вътрешния ни свят. И засилват личността ни. Хариет Уорд казва, че Джеймс Дийкън е бил обсебен от светлините, докато е снимал „Рождено право“ в Ростов. Те са увеличили желанието му да бъде голям актьор до такава степен, че когато според сценария е трябвало да остарее, той действително се е състарил.

— Но, както сам казахте, това означава, че светлините са истински — отбеляза Медрано.

— Теорията ми действа дори и да не са истински. При определени обстоятелства хората, които имат нужда да видят светлините, ще повярват, че наистина ги виждат. И ще прехвърлят индивидуалните си черти върху това, което си представят. Резултатът ще бъде същият.

— Убиецът на баща ми не е успял да ги види нито веднъж — обади се Костиган.

— И това го е разярило — отговори му Дан. — Предишния път, когато бяхме тук с Тори, вие се чудехте дали хората не могат да бъдат повлияни от светлините, дори и да не ги виждат. Може би работата не е в светлините. Може би е достатъчно да стоиш сам в мрака насред нищото. Индивидуалните черти на хората се изострят.

— Аз ги видях — каза началникът на полицията от болничното си легло.

Те го погледнаха изненадано.

— В деня на погребението на баща ми. След като си тръгнах от гробището, отидох с колата до зоната за наблюдение. Исках да бъда сам, а никой не ходеше там денем. Седях в патрулната кола на баща ми и размишлявах за случилото се с него. По онова време работех в полицията в Далас. Градският съвет на Ростов ме помоли да заместя баща си и да стана новият полицейски началник, но аз не бях сигурен дали искам да продължа да бъда полицай, защото хората са толкова разочароващи и много от тях не заслужават да им се помага. Постепенно си дадох сметка, че съм седял в колата цял следобед и че слънцето е взело да залязва.

Започнаха да спират коли. От тях излизаха хора и чакаха да се стъмни достатъчно, за да се помъчат да видят светлините. Останах на мястото си. После мракът се спусна и няколко души взеха да сочат към хоризонта. Погледнах в същата посока и, бога ми, светлините бяха там. Не можех да повярвам. И друг път бях идвал нощем на същото място, но никога не ги бях виждал, а сега, съвсем внезапно, ето ги и тях. Танцуваха, рееха се, блестяха и се сливаха. Цветовете им ми подействаха успокоително.

Седях в колата и се усмихвах, а после сигурно съм задрямал, защото следващото нещо, което си спомням, е, че се събудих от звука на радиостанцията. Беше заместникът на баща ми. Имаше сбиване в един бар и той се нуждаеше от помощ. Не ме беше потърсил по-рано заради погребението, а сега се извиняваше, че ме вика за подкрепление. Погледнах към тъмния хоризонт, където бях видял светлините, но те бяха изчезнали. Казах на заместника, че идвам. Не знам дали светлините ми въздействаха по някакъв начин, но през онази нощ реших, че ще стана полицейски началник на Ростов. После ходих на няколко пъти в зоната за наблюдение, за да видя дали няма да хвана някоя банда хлапета с фенери, които си правят шега с хората, — единственото разумно обяснение за съществуването на светлините, — но така и не хванах никого, нито пък ги видях отново. Все още не съм сигурен дали са били истински. Може би, както казвате, съм имал нуждата да ги видя.

— Да, нуждата — повтори Пейдж, като се стараеше да не гледа към Тори. — Някои хора изпитват нужда да помагат на другите. Някои изпитват нужда да мразят. А има и такива, които изпитват нужда да запълнят празнотата, която усещат.

— Още една теория — намеси се капитанът. — Но как ще я докажете?

— Довечера ще направя всичко възможно да сторя това.

— Как?

— Искам да се приближа до светлините. — Разбра по израженията на Костиган и Медрано, че не им харесва това, което чуват. — Не се притеснявайте. Няма да ви създам допълнителни проблеми.

— Ние — прекъсна го Тори. — Ние ще направим всичко възможно. Каквото и да възнамеряваш да правиш, идвам с теб.