Дейвид Морел
Призрачни светлини (44)

43.

Чистачките на предното стъкло на сатурна свистяха като обезумели в непрекъснато усилващия се пороен дъжд, който барабанеше по покрива на колата и замъгляваше светлината на фаровете. Тори трепереше толкова силно, че едва не пропусна входа на мотела. Тя зави в паркинга, мина през няколко разпенени от дъждовните струи локви и спря пред бунгало 11. Двамата с Пейдж изтичаха до вратата, той я отключи и й направи път да влезе.

— Иди си вземи един душ — каза й Дан. — Облечи някакви топли дрехи. Аз ще отскоча с колата до „Риб Пелъс“ и ще купя горещо кафе и за двама ни.

— Но ти си премръзнал не по-малко от мен. Защо аз да влизам първа? Не е честно.

— Последното нещо, което ти трябва, е да се разболееш преди операцията. Какво ще кажеш за малко гореща супа?

Тя се поколеба само за миг.

— Да. Би било чудесно.

Пейдж се гмурна отново в пороя, влезе в колата и пусна парното.

Петнадесет минути по-късно се върна в бунгалото и остави стиропорените чаши с кафе и супа на малката масичка. Вратата на банята беше затворена. Той чу плискане на вода във ваната и побърза да свали мокрите си дрехи. Стаята нямаше гардероб, но имаше прът със закачалки. Дан провеси дрехите си и се подсуши с одеялото, което намери на един рафт. После се наметна с него, като не спираше да трепери.

Не беше взел много дрехи със себе си в Ростов, затова се наложи да облече дънките и ризата, които беше носил предишната нощ. Все още миришеха на пушек, но поне бяха сухи.

Когато Тори излезе от банята, се беше свил на кълбо под завивките на леглото си и се опитваше да не разлее чашата с кафе, която стискаше с две ръце.

Жена му бе облечена в обичайните си тениска и боксерки. Подсушената й с хавлиена кърпа коса беше сресана назад.

— Ти си на ред.

— Идеята да се намокря отново някак си не ми харесва. Мисля да почакам, докато се стопля още малко.

— Мен още ме тресе. Каква супа си взел?

— Заведения от типа на „Риб Пелъс“ предлагат само един вид — наричат я „Огнено телешко“.

— Звучи ми като нещото, от което имам нужда.

Тя взе одеялото, с което бе застлано леглото й, уви се с него и седна на масата, като махна капака на стиропорената си чаша със супа. Без да откъсва очи от нея, Пейдж отпи от кафето си и горещата течност опари наранената му устна. Тори се нахрани мълчаливо, като гребеше бързо от супата си. После отвори чашата си с кафе и я пресуши също толкова мълчаливо. Накрая се обърна към него, а на лицето й беше изписано смущение.

— Ако не беше бурята, можех да вървя до безкрай в стремежа си да стигна до светлините.

— Не — поправи я Дан. — Ако не бях аз.

— Не можех да се съпротивлявам. Сякаш ме зовяха към себе си.

Той обмисли думите й, после я погледна право в очите.

— Давай да си събираме багажа и да се махаме оттук. Не утре. Още сега. До сутринта можем да сме в къщата на майка ти. Готова ли си да го направим?

Жена му наведе глава и мълчанието й беше по-красноречиво от всеки отговор. Пейдж си спомни какво се беше случило на полето. След нещата, които му беше казала и направила, нямаше никакво намерение да я отвежда насила. Даже не беше сигурен, че е способен да я отведе насила. Затова взе единственото възможно решение.

— В такъв случай ще продължа да играя ролята на полицай още известно време. Нещата стигнаха прекалено далече и излязоха от контрол. Трябва да разбера какво става.