Дейвид Морел
Призрачни светлини (46)

45.

Антикварният магазин на Хариет Уорд беше претъпкан с туристи. След блясъка на следобедното слънце сенчестият му интериор се стори уютен на Пейдж. Той забеляза, че един мъж е свалил една от старинните пушки, които бе видял предишната вечер на стената. Мъжът дръпна затвора на старото оръжие и насочи дулото към тавана.

— Досущ като пушката, която Джеймс Стюарт използваше в онзи уестърн — рече той на спътницата си. — „Уинчестър“ от 73-та. Трудно е да си представи човек, че са я произвели непосредствено след Гражданската война. За колко я продават? Две хиляди и осемстотин долара? Боже мой, та това си е пладнешки обир!

— И без това не можем да си я позволим — каза жената. — Бензинът и храната са толкова скъпи. Следващата седмица трябва да платим детската градина на Боби и…

— Хей, не виждаме изгодни сделки като тази всеки ден. Ще я платим с една от кредитните карти.

Дан погледна към другия край на магазина и видя възрастна жена с къса бяла коса и кожен елек: Хариет Уорд. Когато двамата с Тори се приближиха до нея, тя разговаряше с една двойка за дървен шкаф с големи железни дръжки на вратичките.

— Намерих го в едно мексиканско село. Направен е от мескит^[1], който е твърд почти колкото тези метални дръжки.

Тя забеляза Пейдж и жена му и им кимна. Пет минути по-късно дойде при тях.

— Никога не съм имала толкова много клиенти по едно и също време — съобщи им Хариет.

— Най-накрая нещо положително в цялата история — каза Тори.

— Всички искат двадесет процента отстъпка и безплатна доставка. Една клиентка се опита да купи старинните абажури и се разстрои, когато й казах, че ми трябват. Друга пък се разстрои, когато й казах, че нямам обществена тоалетна. И се развика, когато отказах да я пусна в апартамента си, за да ползва моята. Радвам се за бизнеса, но бях забравила колко е трудно понякога да работиш с хора.

Една жена се приближи до тях. Имаше буйна руса коса и носеше натруфен костюм, с който изглеждаше като кънтри певица.

— Джанис, благодаря, че дойде да ми помогнеш — каза й Хариет.

— Няма проблеми. — Жената се засмя и разлюля демонстративно украсената си с пайети зелена пола. — Реших да облека нещо, което туристите от другите щати да запомнят. Щом се приберат вкъщи, ще разказват, че тук всички се обличаме като в онези уестърни, в които всички пеят, когато не стрелят по лошите.

— Мислиш ли, че двете с Вив можете да поемете магазина за малко?

— Разбира се. Знаем какво да правим.

— Само не продавайте абажурите.

Джанис се засмя на думите й, които помисли за шега, и отиде да обслужи един нов клиент.

Хариет преведе Дан и Тори през вратата в дъното на магазина и щом се озоваха в оскъдно мебелираната й всекидневна, заключи вратата, затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато най-накрая отвори очи, каза:

— Дошли сте, за да говорим за случилото се снощи нали?

— Ако сте прекалено заета, можем да дойдем по-късно — предложи й Тори.

— Не. Елате с мен, искам да ви покажа нещо.