Дейвид Морел
Призрачни светлини (68)

67.

Рейли гледаше хаоса на мониторите. Способността за нощно виждане на външните камери придаваше на паникьосаната тълпа нереален зеленикав цвят.

„Този полицай наистина ли вярва, че единственото което е трябвало да направи, е да постави бетонни заграждения, за да задържи всички настрана?“

Прожекторите бяха угаснали. Колите и фаровете им бяха излезли от строя. Хеликоптерите бяха паднали от небето. За това можеше да има само едно обяснение — мощен електромагнитен импулс, подобен на този от ядрен взрив, бе подал голям енергиен поток във всички електронни уреди в зоната за наблюдение и ги бе разрушил.

„Точно както бе предвидено“ — помисли си полковникът. Той бе подсилил външните камери и целия подземен обект с множество пластове електромагнитна защита. Кабинетът зад него имаше три пъти повече защити от цялата останала част на сградата.

— Сър, показателите стават по-интензивни — каза мъж от екипа му, наблюдавайки един компютърен екран.

Въпреки тапите в ушите му на Рейли му се стори, че усеща лека вибрация. Или може би си въобразяваше?

Той погледна към бронираната врата на командния център.

— През сателитната антена над нас ли насочваш сигнала? — попита полковникът.

— Да, сър. Сигналът се предава на обсерваторията и после нагоре към сателита. Сателитът го насочва към ракетната база „Уайт Сендс“, но не знам дали мрежите могат да издържат такова голямо енергийно натоварване. Никога досега не сме ги тествали на такова високо ниво.