Дейвид Морел
Призрачни светлини (23)

22.

Тайнствената музика се усилваше и затихваше, витаене във въздуха и се носеше плавно. Изпълнявана от инструменти, които Халоуей още не можеше да разпознае, бавната, чувствена мелодия премина в по-нисък регистър. Той си представи, че танцува с най-красивата жена, която някога е срещал. Долови дъх на канела в косите й и усети вкус на портокалов сок и водка.

В стаята вече бяха седем души: Ърл и партньорът му Тагард, още една двойка пазачи, които бяха напуснали залата за наблюдение, за да чуят музиката, и анализаторът Гордън, към когото се бяха присъединили още двама души.

Опиянени от звуците, всички мълчаха. Халоуей си представи как жената, с която танцуваше, се притиска към него. Дъхът й галеше ухото му.

Внезапно музиката спря. Жената изчезна.

— Хей, какво стана? — попита той.

От говорителите се чу пращене: остро пукане, високо и дразнещо.

— Гордън, какво направи? — възкликна Ърл. — Къде изчезна музиката?

Но анализаторът изглеждаше не по-малко изненадан и ядосан от всички останали.

— Нищо не съм сторил — отвърна възмутено той и вдигна ръцете си, сякаш за да го докаже.

— Тогава какво стана? Защо спря музиката?

Един от другите изследователи започна да натиска бутоните и да върти копчетата на няколко от командните табла.

— Може би има проблем с фазирането — предположи той.

Пращенето отекваше силно между стените.

— Фазирай ми задника. — Халоуей притисна с ръце ушите си. — По дяволите, това ми причинява болка. Направи нещо!

Вторият изследовател щракна някакъв ключ, който изключи говорителите. Пращенето почти спря, чувайки се само от слушалките на бюрото. Когато Гордън си ги сложи, до Ърл вече не достигаше никакъв звук.

Единственото, което чуваше, бе бръмченето на множеството електронни уреди, които бяха натъпкани в стаята. Долавяше и глухото, почти недоловимо вибриране, което се предаваше през стените от електрическия генератор или от огромните сателитни чинии над земята.

Музиката бе отклонила мисълта му от усилващото се главоболие, но сега болката направо пронизваше черепа му.

— Откъде идваше?

Изследователите предпазливо се спогледаха, сякаш криеха нещо.

— Пуснете я отново!

— Изобщо не знаем откъде я уловихме — обясни недоумяващият Гордън, — камо ли как да я открием отново.

— Просто я намерете пак — помоли Халоуей.

— Ти дори не трябва да си тук. — Анализаторът си даде сметка за това едва сега, когато музиката не занимаваше съзнанието му. — Достъпът до тази зона е абсолютно забранен. Трябва да стоиш в залата за наблюдение.

— Майната ти. Работата ми е да охранявам това място. Мога да ходя където си искам!

— Добре, какво ще кажеш да го пазиш, като погледнеш мониторите на охранителните камери? Докато се мотаеше тук, може да ни е обкръжила някоя бойна терористична група.

„Друже, ако отново чуеш тази музика и не ми кажеш — мълчаливо се закле Ърл, — терористите ще са най-малкият ти проблем“.