Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (92)

Епилог

Поп Недялко се беше излегнал на припек под лозницата, когато слабите му старчески очи различиха два мътни силуета. Свещеникът се надигна и навлече расото. Когато фигурите приближиха, отецът се спусна да посрещне гостите.

— Какво те води насам, синко? — Попът огледа среден на ръст млад мъж, който стискаше ръката на слабичко русоляво момченце.

— Дойдохме да запалим свещ — обясни сухо непознатият. Беше здравеняк на не повече от тридесет и пет. Късоподстриган, с яки мускули на ръцете и огромни светли очи, които гледаха някак меланхолично.

— Добре сте направили, синко! — Поп Недялко поведе новодошлите към вътрешността на черквата.

— Ти как се казваш, момче? — обърна се той към малчугана, пристъпвайки внимателно върху стръмните каменни стъпала.

— Казва се Габриел — отвърна бащата, поставяйки едрата си длан върху главата на детето.

— Ходиш ли на училище?

— Тази година завърши първи клас.

— И как се справяш с уроците? — Свещеникът изгледа под вежди момчето, което се скри зад дрехата на баща си.

— Ти да не си онемял? — попита развеселено той. — Или някой тук, в селото, ти е взел страха?

Отецът се усмихна.

— Няма защо да се плашиш. Ние хора не ядем.

— Габриел не разбира български — обясни смутено бащата. Поп Недялко опули недовиждащите си очи от изненада.

— Такъв юнак, пък да не знае български! — зачуди се той. — Майка му и тя ли не говори езика?

— Тя говори. Но детето по цял ден е с чужди хора. Изкара две години в забавачката. След това в училище. Жената, която го отгледа, също е чужденка.

Поп Недялко въздъхна.

— Не ги разбирам тия модерни времена. Детето да не знае езика на родителите си! — Той запали кандилото и посочи към кутията със свещите.

— Роднини ли имаш тук? — попита свещеникът, намествайки везаната покривка под двата сребърни свещника.

Непознатият запали свещта и кимна.

— Ще отскочим до гробището — изрече той, отправяйки се към изхода. По всичко личеше, че не смята да се застоява дълго в храма.

— Чакай! Ще дойда с вас. Тъкмо да пораздвижа старите си кокали. — Поп Недялко заключи вратата на черквата и наведе превития си гръб, за да промуши тялото си през ниската дървена порта.

— След десетина минути сме там. — Той огледа от глава до пети непознатия. След това присви недовиждащите си очи.

— Тебе някъде съм те виждал. Май си идвал и друг път…

— Отдавна не съм идвал…

— Така е. Бягате от тая земя като прокудени. Забравяте откъде сте излезли. Децата ви идват тук като чужденци. Не знаят дори да говорят езика. Срамота е да не могат да разменят две думи със старците.

Свещеникът замълча. След това попита със сподавен гняв:

— Близките ти тук ли са погребани?

Непознатият кимна.

— От колко време не си стъпвал по тия места?

Младият мъж се замисли. След това отвърна безизразно:

— Около петнайсетина години…

Попът спря стъписан насред калдъръма.

— Петнайсет години! Много време е това, синко!

Непознатият не отговори. Стисна ръката на момчето и закрачи по нажежения камък.

— Много народ си отиде. Млади, стари, всеки по реда си. Някои по-рано, други се мъчиха дълго на тая земя. — Свещеникът спря и избърса потта от челото си.

— Къде ти е къщата? — попита той, прибирайки кърпата в джоба на расото.

— Няма да оставаме тук. Следобед се връщаме в града — отвърна някак припряно пришълецът.

— Бягате от тая земя като пропъдени. Нищо не ви интересува. Нито какво ще стане с имотите. Нито, че къщите пустеят. Нито, че нивите буренясват и градините линеят.

Попът закрачи отново напред.

— Защо не си стъпвал толкова дълго в селото? — попита малко троснато той.

— Така се случи… — отвърна неопределено младият мъж.

Попът поклати неодобрително глава.

— Родителите ти, и те ли са забегнали в града?

Непознатият облиза устни.

— Баща ми живя тук…

Поп Недялко спря и присви малките си безцветни очи.

— Я чакай! Ти да не си…? Дарко, ти ли си, бе, чедо? Защо не казваш? Не мога да те позная! Я виж какъв си станал! Един такъв важен, напет…

Дарко се засмя.

— Ти пък, отче, си си все същият.

Свещеникът размаха ръка.

— Мойта песен отдавна е изпята. Господ от милост ме държи на тая земя. Да гледам накъде върви светът и да не вярвам на очите си. Я виж ти, я виж ти! — зацъка с език свещеникът. — Блудният син се завърнал!

Дарко придърпа смутено детето към себе си.

— Закъсня, синко. Трябваше да дойдеш по-рано. Вече никого не можеш да намериш тук.

Двамата закрачиха безмълвно един до друг.

— Ходи ли до къщата? — попита след кратко мълчание свещеникът.

— Не съм.

— Какво чакаш? Да се срути съвсем ли? Баща ти ти остави всичко. Къща като палат, ниви, лозя, градини. Кой ще се грижи за толкова имот?

Дарко не отговори.

— Ще ти кажа и друго. — Свещеникът спря и измъкна кърпата от джоба. — Минаха толкова години, а още не мога да проумея как умен мъж като теб се хвана на оная въдица. Бива ли такова нещо! Да вярваш на разните там врели-некипели на някакъв чужденец!

Дарко също спря и се загледа в голия склон на планината отсреща.

— Ако не беше извършил оная глупост, да си тръгнеш, без да кажеш на никого нито дума, можеха да се избегнат много нещастия…

Попът се загледа в сухата пръст.

— Не ме разбирай погрешно! Не искам да те съдя. Но след като ти замина, баща ти се поболя. Беше силен човек, знаеш, мъж-канара, но бягството ти го сломи. Случи се и онова нещастие с майка ти…

Свещеникът пое дълбока глътка въздух.

— Лекарите твърдят, че починала в деня, в който ти дойде за последен път в селото. Никой не разбра защо пристигна Дафни. Дали искаше да прибере Роко? Или да навакса изгубеното време с тебе?

Старецът прокара кърпата по челото си.

— Мен ако питаш, дойде, за да остане при Гаврил. Обичаше я този човек като обезумял. А и ти си тръгна и изпусна възможността да я опознаеш…

Дарко подсмръкна.

— Срещнах я на площада. Говорихме…

Свещеникът трепна.

— Не ти ли каза защо е дошла?

Дарко поклати глава.

— Баща ти я намери три дни след това. Стояла на същото място, където я оставил в деня на заминаването ти. Поклащала се бавно в люлеещия се стол и се усмихвала едва забележимо. Поне така твърдеше Гаврил. Лекарите го увериха, че ако е потърсила помощ веднага, след като е получила удара, можело и да я спасят.

Дарко облиза пресъхналите си устни. Свещеникът продължи глухо:

— Гаврил се съсипа от терзания. Непрекъснато повтаряше, че е трябвало да отиде по-рано в къщата. Вярваше, че ако я беше навестил ден-два преди това, щеше да я намери жива.

Дарко захапа долната си устна.

— Ти с какво се занимаваш? — попита поп Недялко, навивайки ръкавите на расото.

— Лекар съм.

— Баща ти много се гордееше с тебе. Страдаше, че не идваш, но не го показваше. След като майка ти, лека й пръст, почина, Гаврил стана друг човек. И преди не беше кой знае колко общителен, но след това съвсем се затвори в себе си. В деня преди погребението на Дафни пристигна и онзи италианец, съпругът й. Искаше да я отведе. Щял да я погребе във фамилната гробница там, на брега на някакво езеро. В някакъв семеен параклис. Гаврил не искаше и да чуе. Хванаха се за гушите. Добре че нехранимайкото Роко вразуми баща си и онзи подви опашка и си замина.

Свещеникът млъкна.

— Какво лекуваш? — попита той, за да се отърси от сенките от миналото.

— Ревматолог съм.

— Това пък какво е?

— Щом не ти се налага, по-добре да не знаеш.

Поп Недялко заби поглед в прашния път.

— Тук си прав. — Той разтърка очи и се вгледа с укор в лицето на младия Герев.

— Работите ангария навън. За България кой ще работи? — Свещеникът придърпа широката дреха към тялото си.

— Булката ти, и тя ли е докторица?

— Би могло да се каже… Само че не лекува хора, а дава нов живот на стари къщи. Реставратор е.

— Тъкмо такъв човек ни трябва! — В погледа на стареца проблесна оживление. — Да вземеш да я доведеш! Да постегне къщата на баща ти. Старата вила на майка ти… и тя плаче за ремонт.

— Може и това да стане някога…

Свещеникът сложи кокалестата си длан върху рамото на Дарко.

— Не го отлагай дълго! Че виж какво става. Докато се обърнеш, и животът минал. Ето! — посочи той. — Почти стигнахме.

Поп Недялко ускори крачка.

— Знаеш ли, че онзи фукльо Роко идва тук? Баща ти беше още жив…

Дарко не отговори.

— Взе някои снимки. Твои, на майка ти, на хора от селото. Разправят, че направил изложба с фотографиите на Гаврил. Някъде там, в Италия. Вдигнал се голям шум. Дори вестниците писали.

Свещеникът се засмя.

— Даже физиономията на Цанко Кибика висяла по стените на галерията. „Облакогонецът“. Така наричали баща ти чужденците. Човек, който владее стихиите. И в същото време мечтател. Гледали пейзажите и не можели да се начудят. Питали се наистина ли съществува това кътче от рая. Разните там учени глави писали, че животът на баща ти минал сред сурови, първични, груби хора, но у всеки от тях е търсел ангелското…

Дарко се загледа в надвисналата над входа на гробището плачеща върба. След това изрече глухо:

— В деня, когато изгоряха колибите, се бях наканил да ходя в града. Бях измъкнал тайно от албумите някои снимки. — Той почеса гладко избръснатата си буза. — Селяните го смятаха за несговорчив човек, но Гаврил умееше да наднича в душите на хората. Притежаваше рядък талант — дори в уродливите черти да открива невинност и чистота.

Младият мъж зарови с обувката в прахоляка.

— Бях се уговорил с две столични агенции. Да публикуват някои от фотографиите. — Той въздъхна. — После колелото се завъртя. Избухна пожарът. Пристигна Роко. Иманярите се заеха със строежа…

Поп Недялко поклати глава.

— Мен ако питаш, добре са го казали ония италианци. Гаврил беше тиха вода, но заставяше всеки от нас да покаже и доброто, и не толкова благородното си лице. Жалко само, че не успя да се порадва на успеха. Откакто ти си тръгна, ходеше като сянка. Смъртта на Дафни го сломи напълно.

Отецът блъсна тежката желязна врата. Огледа смълчаните гробове и тръгна по алеята.

— Баща ти всеки ден идваше тук. Сядаше на пейката и й говореше. Приживе не успяха да се разберат. Дано поне там, горе, са намерили покой.

Дарко повдигна малчугана, да му помогне да прекрачи железния праг. След това спря в началото на пътеката.

— Не можах да му простя, че не е успял да я задържи. Когато я срещнах там, на площада, бях убеден, че Гаврил е извършил нещо чудовищно… Защо иначе ще остави детето си и ще избяга толкова далече?

Поп Недялко вдигна ръка.

— Не се самозалъгвай, синко! Дафни нямаше да е щастлива тук. Знам я от дете. Вечно беше устремена нанякъде. Ако баща ти я беше спрял, никой от вас нямаше да опита от сладостта на живота.

Дарко поклати глава.

— Не знам, отче. Никога не ми е говорил какво изпитва към нея. В продължение на години не знаех дали изобщо е жива. На моменти мечтаех да е умряла. Така нямаше да се измъчвам от терзания, че вината е някъде в мен. Че животът й с нас е бил непоносим.

— Това са грешни мисли, синко. Всеки сам избира пътя. И сам си влачи кръста.

Поп Недялко доближи до обрасъл с трева гроб, над който се подаваше ниска гранитна плоча.

— Тук почива Цанко Кибика. Не беше с всичкия си, горкичкият, но беше чиста душа. Няма да повярваш, но онзи, младият Рочели плати погребението. Разправят, че станал адвокат. Въртял делата на важните клечки. — Свещеникът се наведе, изскубна няколко бурена и ги захвърли върху пътеката.

— А ето там, в дъното, е гробът на Копача. След като баща ти му брои жълтиците, се запиля нанякъде. Върнаха го една нощ, затворен в ковчег. Злите езици говорят, че се забъркал в тъмни дела. Една вечер, като се прибирал, го издебнали и му забили нож в гърба.

Свещеникът прекрачи лехата с цветя и протегна ръка.

— По-надолу пък е заровен Яначко Кречеталото. Удави се във вира над Гюверджийската чешма. Дали го бутна някой, дали се хвърли във водата пиян, никой не разбра…

Дарко присви очи.

— Найла още ли е в селото? — попита колебливо той. Старецът се изправи и се вторачи в лицето му.

— Найла остана до Гаврил до последния му час. След като баща ти си отиде, докторицата постоя около година и си замина. Чух, че се омъжила за някакъв военен. Тридесет години по-стар от нея.

Дарко се загледа в снимката върху плочата на Цанко.

— Делийски как я кара? Още ли гони сенки в тъмното?

— Не питай! Ляга и става с бутилката. Пенсионира се и по цял ден се чуди какво да прави. Не го свърта на едно място. Гълъбина, психоложката, знаеш я, наминава от време на време да му занесе храна и да сложи в ред къщата. Съседите разправят, че я гонел с викове. Тя обаче е упорита. Науми ли си нещо, не се отказва лесно.

Поп Недялко стигна до края на алеята.

— Ето тук са погребани родителите ти. — Той посочи дълъг гроб, ограден с бял мрамор. — Да заведеш детето да му покажеш къщата. Грехота е да не знае нищо за предците си. Да извадиш и старите албуми. Да види снимките.

Дарко се загледа в портретите върху плочата. Дафни беше красива. Точно както я помнеше от единствената им среща на площада.

Гаврил… изглеждаше различно. Остарял. С хлътнали бузи и увиснало, набраздено от бръчки лице. Изображението върху плочата нямаше нищо общо с човека, когото знаеше.

Поп Недялко излъска с ръкава стъклото върху снимките.

— Сигурно не си чул… Пък и откъде да чуеш? Толкова години не си стъпвал тук… Онзи италианец построи нов културен дом в центъра на селото. Може да си видял сградата на идване. Една такава бяла, лъскава, напета. Доведе архитекти чак от Италия. Висяха над главите на строителите, докато не сложиха и последната керемида върху покрива. — Свещеникът изтръска прахоляка от ръкава.

— Изгради го в памет на майка си и… на баща си.

Дарко трепна и се вгледа в поруменялото от слънцето лице на отеца.

— Значи, все пак е бил прав. Той е детето от снимките.

Поп Недялко размаха ръка.

— Италианчето няма нищо общо с детето от снимките. Избий си го веднъж завинаги от главата! Просто тогава ти наговори ония небивалици, за да те накара да извършиш нещо неразумно. А ти се хвана на приказките му като последен наивник. Постъпката ти нарани дълбоко баща ти. Мълчанието ти през всичките тези години го смаза.

Попът повдигна стъблото на малко оклюмало цвете.

— Както и да е. Всичко това са минали неща. Баща ти остави на теб всичко, което беше постигнал с толкова усилия и труд. До последно вярваше, че ще се върнеш. На Роко даде само снимките.

Дарко почувства, че съзнанието му се задръства от въпроси, на които никога няма да намери отговор.

— Италианчето идва тук почти всяко лято. Отсяда в къщата на майка си. Миналия път доведе и едно момиче. Високо, снажно, чернооко. Някъде вкъщи съм записал телефона на онзи Рочели. Ако искаш, мога да ти го дам.

— Не, благодаря — побърза да отблъсне предложението Дарко. Преди петнадесет години нахранимайкото Роко беше нахлул безцеремонно в живота му. От самото начало двамата изпитаха искрена неприязън един към друг. Тогава му беше трудно да проумее защо баща му влачи чужденеца в къщата им. Защо търпи своеволията му. Сега вече знаеше.

Дарко тръсна глава. Намрази натрапника от дъното на душата си, когато узна, че майка му е избрала да живее с него. С човек, който с нищо не го превъзхожда.

Дарко преглътна с усилие. Нямаше представа дали признанието, което се изплъзна от устата на поп Недялко, беше изречено съзнателно или неволно. Не знаеше дали изобщо трябва да вярва на твърденията на един старец с отслабнал ум и замъглени представи за миналото.

— Ние ще тръгваме — изрече малко припряно младият мъж.

— Чакай! Трябва да ти кажа и друго…

Свещеникът премлясна.

— Когато Роко пристигна за първи път в селото, баща ти нямаше представа, че… момчето е негов син. Научи го после, когато ти вече си беше тръгнал. Не знам как италианчето е узнало истината. Знам само, че старият Рочели и до ден-днешен е убеден, че синът му идва тук единствено за да уважи паметта на майка си.

Дарко облиза устни. Не можеше да е сигурен дали историята не е скалъпена в старческото съзнание на свещеника. Старите хора обичаха да си измислят разни неща и да карат останалите да вярват в тях.

Той усети потните пръсти на детето в здравата си длан.

— Да дойдете пак! — Свещеникът размаха ръка да ги изпроводи.

Дарко кимна. Не искаше да дава обещания, които не беше убеден, че ще изпълни. Всичко, което чу, му се струваше невероятно. И все пак вероятно в целия този хаос от случки и събития, от преливащи емоции и непримирими сблъсъци имаше немалка доза истина.

Свещеникът беше прав. Трябваше да прогони демоните от миналото. Да прочисти съзнанието си и да се вслуша в гласа на сърцето си. Тогава може би щеше да повярва.

Дарко закрачи по прашния път, стискайки здраво малката длан на сина си.

В края на краищата, на кого друг би могъл да вярва човек, ако не на един предан служител на Бога?