Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (62)

62

Можеше да се обзаложи, че лукавата Геновева има пръст в бягството на чужденеца. Кръчмарката беше твърдоглава и нямаше лесно да признае прегрешението си. Освен това беше от онези жители на селото, които мразеха властта във всичките й проявления.

Делийски огледа задния двор на кръчмата. Промуши глава във вонящото на влага и мухъл помещение на склада, след това надникна през тухлената ограда, която отделяше заведението от къщата на старата Марковица. Беше ясно като бял ден, че малкият се е измъкнал под носа на кибиците. Въпросът беше дали стои още наврян в някоя дупка или вече си е плюл на петите и се спотайва в най-близкото дере.

Лейтенантът изгледа унищожително двуличницата, която се правеше на погълната от сметките в разкъсан пожълтял тефтер.

— Да знаеш, че ще те държа отговорна за бягството на онова леке — изсъска Герасим само на педя от ухото на кръчмарката. — Ако извърши някоя глупост, ще те сложа в списъка на съучастниците.

Стрина Вева избърса ръце в престилката.

— Ти гледай да си вършиш съвестно работата, а не да хвърляш вината за собствения си провал върху беззащитни хора. — Освен че не криеше презрението си към представителите на властта, стрина Вева беше и доста устата. А точно в този момент Делийски нямаше никакво желание да слуша кръчмарски съвети.

— С теб ще се разправям по-късно — размаха пръст той и изхвърча навън. По устните на стрина Вева пропълзя ехидна усмивка.

Делийски хвърли едно око в бръснарницата, надникна във фурната, след това изгледа стръвнишки бъбрещата с магазинерката Гълъбина. Тази жена беше виновна не само за днешното фиаско, но и за поредицата от грешни ходове, от които бе предшествано. От първия миг го накара да гледа в неправилна посока. Да вижда несъществуващи сенки. Да се взира в изфабрикувани улики. Гълъбина Гъдева беше напаст, заплаха, проказа. Разяждаше всяка частица здрав разум. Унищожаваше вярата му в ценности, в които никога не се беше съмнявал. Тъпчеше доверието му в честта на хора, за които залагаше главата си. Психоложката беше тъмен облак, който скриваше слънцето. Внезапно извила се буря, която сриваше темелите на вярата. Съществуваше един-единствен начин да се отърве от нея. Като я отстрани. Но този вариант беше последната стъпка, която щеше да предприеме преди дългия скок в празното…

Лейтенантът изруга под нос и натисна звънеца над излъсканата желязна врата. Огледа притихналата градина, взря се в сянката, която хвърляше огромният орех. Посегна отново към бутона на звънеца, но забеляза в дъното на алеята прегърбената фигура на старата Марковица. Делийски размаха ръка.

— Бабо Марковице, ела да те питам нещо…

Възрастната жена заклати мършавото си тяло, стигна до вратата, но не отвори.

— Трябват ми спешно ключовете от здравната служба…

Старицата отстъпи назад и огледа навъсено посетителя.

— За какво са ти?

— Не задавай въпроси, ами донеси ключовете — изръмжа Герасим.

— Трябва да питаш докторката. На мен ми е забранила да ги давам на когото и да е…

Лейтенантът навря нос през железните пръчки на вратата.

— Остави какво казва докторката! Не е ясно дали изобщо трябва да й се доверяваш…

— Защо? Какво е направила?

— Нямам време да ти обяснявам какво е направила.

Баба Марковица повдигна рамене.

— Така или иначе, ключовете не са у мен…

Делийски свъси вежди.

— Как така не са у теб? На кого си ги дала?

— Не съм ги давала на никого — тръсна глава възрастната жена.

— Къде са тогава?

— Докторката си ги поиска…

Делийски се опита да прецени дали старата не го будалка, но реши, че трудно ще изкопчи нещо от нея. Бабата беше костелив орех. Изгледа я недоволно и обърна гръб.

Ако тази дърта кукумявка казваше истината, по всяка вероятност Найла бе дала резервните ключове на онзи с мотора. Не беше изключено човекът да е връзката на Гаврил с иманярите. Защо обаче Герев бе набутал и докторицата в играта? Може би колумбийката му беше необходима, за да се грижи за разбойниците. Да им вари отвари и да ги снабдява с лекарства. Селяните твърдяха, че не един или двама зажаднели за лесно богатство авантюристи бяха пострадали по чукарите.

Делийски стигна почти на бегом до новата постройка с кулите. Наближаваше обяд и обитателите на съседните къщи се бяха изпокрили на сянка. Той зърна главата на бай Делчо над прътовете на лозницата и тъкмо реши да го попита дали не е мяркал съмнителни типове наоколо, когато вниманието му привлякоха три прясно размазани стъпки. Първият отпечатък личеше ясно върху външното стъпало, останалите два се открояваха като крещящи изобличителни улики върху излъсканата мозайка от вътрешната страна на сградата.

Лейтенантът се приведе и огледа внимателно дръжката. Някой бе омазал най-безцеремонно желязото с кал. Някой, който бе бързал да се скрие от любопитни погледи. Който имаше достъп до кабинетите и болничната стая. И който със сигурност нямаше право да се намира тук в отсъствието на докторката.

Делийски опипа оръжието под сакото. Измъкна бавно револвера. Главата на бай Делчо не се забелязваше сред клоните на лозницата. Прозорците на къщата отсреща бяха плътно затворени.

Герасим отдръпна пръсти от оръжието. Достатъчно тъмни облаци се бяха скупчили над главата му. Нямаше защо да привлича нови. Той заобиколи крадешком постройката и се промъкна в градината на Найла. Огледа трескаво двора. Доближи до чешмата, приведе се и стисна машата от камината.

Върна се пред входа на здравната служба и натисна дръжката. Беглецът беше вътре. Беше оставил мотора в някой плевник и се спотайваше. Чакаше завръщането на докторката.

Делийски вдигна ръка и замахна. Ударът раздра тишината. Стъклото се пръсна. Безброй парчета полетяха в краката му.

Лейтенантът изтръска стъклата от обувките си и промуши тяло между назъбени върхове на зейналата в рамката дупка. Стъпи върху площадката и огледа стълбището. Постави длан върху оръжието и опря гръб в стената. Заизкачва бавно неравните стъпала. Когато стигна до площадката на етажа, спря.

Негодникът се спотайваше зад някоя от трите добре затворени врати. Само след секунди щеше да разбере кой е. И каква работа има тук.

Делийски пристъпи напред и натисна дръжката на кабинета. В следващия миг от гърдите му се изтръгна нечовешки вик. Болката проряза главата му, всичко наоколо се завъртя и лейтенантът се свлече върху студения под.

Нападателят пусна дървото върху цимента. След това огледа с ужас проснатото върху плочите тяло.