Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (53)

53

Селянинът запречи входа на кръчмата, дърпайки с усилие края на изтъркан кожен мулар. Делийски се запита за какво му е притрябвало на Дезертьора да влачи нещастното животно в опушена и пропита с алкохолни пари дупка. На това място издържаха само заклети безделници и закоравели пияници.

Дезертьора се озърна за помощ. Застопори единия си крак върху разкъртената рамка на вратата, изпъна тялото си назад и нави кожения каиш около китката си. Животното отказваше да прекрачи прага и това предизвика шумни подигравки от страна на кибиците.

Сцената погълна вниманието на Делийски, но той скоро бързо изгуби интерес и се озърна да види защо се бави кръчмарката. Ключовете от здравната служба му бяха необходими. Нямаше търпение да разбере кой е тайнственият посетител. И защо Найла държи присъствието му да остане незабелязано.

Лейтенантът потропа нервно с пръсти върху тезгяха. Трябваше да свърши тази работа преди докторката да се е върнала от града. Старата Марковица можеше не само да му предостави достъп до болничната стая, но и да внесе малко светлина в тунела, в който самият той се луташе. Истината е, че старицата беше трудно подвижна, недочуваше, недовиждаше, но не беше съвсем глуха и сляпа.

Делийски погледна часовника. Нямаше да я плаши. Щеше просто да я подпита. А ако баба Морковица прояви отзивчивост, щеше и да я възнагради с някоя петолевка.

Зад гърба му гръмна смях, който изтръгна началника от мислите му. Той извърна глава и видя как тялото на Дезертьора се стовари върху каменния под. Безделниците наскачаха и се скупчиха около въргалящия се върху плочите нещастник. Делийски извърна глава. Сцената предизвика в съзнанието му горчивия вкус, който оставя пошло публично пиянско зрелище.

Стрина Геновева изникна зад оплютата от мухите мазна завеса и се спусна към групата зяпачи. Грабна в движение къса точилка и я размаха над главите на безделниците. Обръчът около Дезертьора се разтегна и Делийски видя как кръчмарката сръга в ребрата обекта на всеобщото веселие, засипвайки го с цветисти ругатни.

Стрина Вева се върна зад тезгяха, захвърли точилката, избърса ръце в престилката и погледна сърдито лейтенанта.

— Ти какво зяпаш, началник! Бива ли такова нещо! Да ги оставяш да се дърлят като улични псета!

Делийски отмина укора и приведе едрото си тяло над тезгяха.

— Дошъл съм за друго… — изрече поверително той.

— За каквото и да си дошъл, тия тук някой трябва да ги озапти.

Делийски се приведе още по-ниско над подредените върху малка табла мокри ракиени чаши.

— Дошъл съм за една услуга…

Кръчмарката престана да бърше ръцете си и огледа изпитателно началника.

— Каква услуга? — попита дръпнато тя.

— Не е кой знае какво. — Делийски се поколеба за миг, след това изрече шепнешком:

— Трябват ми спешно ключовете от здравната служба.

— Защо? Кой е на зор?

— Никой. Всъщност… работата не търпи отлагане…

— Не можеш ли да изчакаш да се върне докторицата?

— Мога. Но… не искам.

Истината е, че Герасим не беше помислил каква версия ще представи пред любопитната и мнителна стрина Вева. Разпитът го завари неподготвен и той се усмихна смутено:

— Мисията е тайна. Не трябва никой да разбере.

Стрина Вева го изгледа под вежди. В погледа й проблесна закачливо пламъче.

— Ти си бил голям наивник, бе началник. На улицата пред здравната служба киснат по цял ден дузина любопитни старци. Как ще се промъкнеш, без да те забележат? Да не си си купил шапка-невидимка?

Стрина Вева се развесели от собствената си шегичка и посегна към мокрите чаши. Делийски си даде сметка, че изобщо не му се слушат кръчмарски остроумия, затова рязко смени тактиката.

— Ключовете ми трябват незабавно — изрече студено той. Геновева остави чашата и се приведе към лицето му.

— Прокурорско решение имаш ли?

Делийски примига. Тия селяни започваха много да знаят. Добрите стари времена, когато притихваха и гледаха уплашено при появата на представител на властта, отдавна бяха отминали.

— Не ми трябва никакво прокурорско решение. И изобщо, чуваш ли се какви ги говориш? Да тръгна да занимавам прокурора с такива… глупости!

— Като са глупости, не си губи времето, ами седни изпий една бира… Да се успокоиш… — Стрина Вева включи котлона и сложи отгоре очуканото джезве.

— Кафе искаш ли? — попита троснато тя. Делийски обаче не беше готов да се откаже от намерението си. Затова протегна ръка и стисна китката на кръчмарката.

— Надявам се си даваш сметка, че с поведението си слагаш прът в колелата на следствието.

Веднага съжали за заплахата. Въпреки това пръстите му останаха впити в ръката на твърдоглавата Геновева.

— Явно следствието съвсем е зациклило, след като си тръгнал да молиш баба ти Марковица за услуги… — Вева издърпа ръката си, а Делийски поглади нервно брадичката си.

— Ще ти доверя нещо, но искам да си държиш езика зад зъбите… — смени тона той. Кръчмарката изтегли джезвето от котлона и се зае да налива кафе в малка порцеланова чашка.

— Виж, това вече не мога да ти го обещая…

Лейтенантът си даде сметка, че не бива да изпуска нервите си.

— Разполагам със сведения, че докторицата се е замесила в нещо нечисто. Чух, че някой влизал тайно в службата. Сега е моментът да разбера кой е. И защо се навърта в селото. — Делийски забеляза недоверието между присвитите клепачи на кръчмарката.

— На вълка вратът му е дебел, защото си върши работата сам, началник. — Стрина Вева обърна гръб и пристъпи към увисналата завеса. В този миг обаче в кръчмата се случи нещо, което накара двамата събеседници да извърнат почти едновременно глава и да се вторачат в странната гледка.

Дезертьора, който продължаваше да се въргаля върху калните каменни плочи, направи едно последно усилие. От гърлото му изригна дрезгав стон. Той задърпа с животинско настървение кожения каиш.

Тълпата онемя за миг, след това изрева от изненада. Делийски приближи и съзря в рамката на вратата прегърбеното и омотаното с въже тяло на изпаднал в беда нещастник. Лейтенантът пристъпи напред и в следващия миг осъзна, че понякога случайността разиграва много нелепи сценарии.