Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (49)

49

През всичките тридесет и четири години служба инстинктът никога не му беше изневерявал. Делийски винаги предвиждаше с изключителна точност развоя на събитията. Трите минути, които бяха необходими на моториста да стигне до разклона, отдавна бяха изтекли. А това означаваше, че лейтенантът за първи път бе попаднал в глуха линия. И то следвайки логиката на собствените си стройни мисли.

Герасим погледна часовника. Не всичко, разбира се, беше изгубено. Съществуваше вероятност онзи да е спрял по пътя. Не беше изключено непознатият да има уговорена среща. И сега да чака в подножието на хълма появата на пратеник.

Делийски изруга. Най-неприятният вариант беше онзи да е съзрял автомобила. Това означава, че е надушил присъствието на полицията и се спотайва, опитвайки се да печели време.

Лейтенантът потърси цигара. Играта на криеница не можеше да продължи вечно. Все някога онзи щеше да изгуби търпение. Да направи грешна стъпка. Или да реши, че теренът е чист и да изпълзи от прикритието си. Тогава Делийски щеше да го хване за гушата и да го принуди да си каже и майчиното мляко. Щеше да го притисне до стената и да узнае най-после къде е леговището на разбойниците. Онези типове му бяха необходими повече от всеки друг път.

Делийски поднесе огънчето към лицето си. В миг до слуха му долетя ревът на мотор. Той захвърли цигарата и се спусна към реното. Отвори вратата, скочи върху седалката и опипа нервно ключа.

Бръмченето стана съвсем ясно и лейтенантът стисна волана. Всеки момент онзи щеше да изскочи пред погледа му. Той постави крак върху педала на газта. Нямаше да го плаши, щеше просто да го изненада.

Реното пропълзя към разклона. Делийски посегна съм бутона на сирената. Забави се цели четири секунди и това дари на моториста така необходимата му преднина.

Сирената изрева и зави заплашително. Реното изскочи от прикритието си и полетя след беглеца. Преследвачът разбра, че онзи няма намерение да се вслуша в гласа на закона. Затова се спусна настървено след него. Не биваше да му разреши да се отдалечи. Нито да го изгуби от погледа си.

Лейтенантът сведе поглед към стрелката на километража. Реното нямаше да издържи. Дупките щяха да му попречат да е равностоен бегач в надпреварата. Съществуваше дори опасност на някой от завоите автомобилът да излети в пропастта.

Намали скоростта. Разстоянието, което го делеше от беглеца, не беше непреодолимо. Сирената пореше тишината. Мъглата му пречеше да вижда ясно пътя.

Изненадата го връхлетя в мига, в който мотористът не зави към града, а се спусна към селото. Делийски превключи на трета. Този участък от пътя му даваше предимството да кара с осемдесет. Не можеше да разбере накъде се е запътил онзи. Каква работа има в селото. И как ще се измъкне оттам. От отсрещната страна се издигаше планината. Склонът беше непроходим. Не съществуваше нито един надежден път, който да изведе беглеца от клопката.

По устните на лейтенанта пропълзя усмивка. Онзи нямаше представа къде се набутва. По всичко личеше, че не е тукашен. В противен случай щеше да знае, че единственият начин да излезе от селото е, като се изправи очи в очи с представителя на реда.

Герасим Делийски намали скоростта. Прииска му се да потрие доволно длани. Съвсем скоро онзи щеше да е в ръцете му.

Той отмина табелата, която указваше, че до селото има само километър и отби на кръстопътя. Точно тук щеше да изчака гълъбчето да се върне. Изскочи от колата и се вторачи в прозорците на здравната служба. С Найла щеше да се разправя по-късно.

Делийски се огледа. Беглецът му беше вързан в кърпа. Спокойно можеше да се поразтъпче. Той тръгна бавно по главната улица. Най-ранобудните бяха вече на полето. Лентяите не се бяха измъкнали още изпод завивките. Животните отдавна катереха чукарите. Жените бяха оставили млякото в мандрата. Децата вдигаха врява в двора на училището. Мъжете впрягаха добитъка и се готвеха да поемат към нивите.

Делийски доближи до съборения дувар на първата изоставена къща. Вниманието му привлече тъмно лепкаво петно, което се открояваше под ниската дървена порта. Какво беше това, по дяволите? Приличаше на кръв, която се бе стекла по плочите на тротоара. Дирята обагряше бордюра и стигаше чак до асфалта на платното. Долу колелата на каруците бяха заличили следата.

Лейтенантът приведе едрото си тяло. Протегна ръка и прокара пръст по засъхналото петно. Изправи се, бутна портата, но вратата не поддаде. Огледа порутената тухлена ограда. Надникна през пролуката, която се бе образувала между рамката и камъка.

Дворът пустееше. Къщата от години стоеше необитаема. Бурените се издигаха до изпочупените стъкла на прозорците. Влагата пълзеше по мазилката. Циментът на площадката се ронеше.

Делийски чу говор и извърна глава. Откъм хлебарницата се зададоха двама старци в работно облекло. Единият бе нарамил мотика. Другият мъкнеше на гърба си шаячна торба. Лейтенантът поздрави студено и посочи следите от кръвта.

— Какво е станало тук?

Двамата селяни се вторачиха в петното.

— Някое скитащо кутре се е навряло под колелата на минаваща каруца.

Лейтенантът поклати глава.

— По-скоро някой е извършил жертвоприношение. Тук е заклан цял вол — изрече намръщено той.

— На кого ще му хрумне да си коли вола насред селото, началник, — усмихна се селянинът с мотиката. Делийски го изгледа строго.

— Някой влиза ли в тая съборетина? — Той посочи залостената порта. Старците вдигнаха почти едновременно рамене.

— Откакто умря Челенгира, лека му пръст, само кучета и котки се разхождат из двора.

Лейтенантът въздъхна.

— Вие двамата накъде сте се запътили? — Той не дочака отговора и посочи виещата се покрай стобора улица. — Да сте мяркали насам един моторист? Профуча преди минути.

Старците се спогледаха.

— Ако побързаш, ще го свариш в здравната служба…

Делийски сбръчка вежди. Помисли, че не е чул добре.

— Явно е на зор, защото едва не отнесе ярето на Цена куцата. Сигурно търси докторицата. Тя обаче отпраши за града. Щяла да се върне следобед. Така пише на бележката върху вратата.

Селянинът още не беше изрекъл последните думи, когато лейтенантът хукна към реното. Пропусна да се сбогува, защото в момента изобщо не му беше до любезности. Не биваше да губи нито секунда. Ако проявеше достатъчно ловкост, щеше да изненада непознатия в гръб.

Той стисна дръжката на вратата, но след миг отдръпна ръка. В случай, че полети към здравната служба, съществуваше вероятност да изпусне странника. Не биваше да рискува. Онзи би могъл да избере всеки от четирите пътя, които се срещаха в началото на селото, за да се върне и да напусне селището.

Делийски се отпусна зад волана. Разумът му диктуваше да изчака. Инстинктът го теглеше към леговището на Найла. Той захапа незапалената цигара. До целта се добираха единствено търпеливите. На върха се изкачваха само дръзките. А Герасим Делийски притежаваше и неизчерпаемо търпение, и пословична дързост.

Той погледна часовника. Щеше да чака. Все някога онзи щеше да се върне. Свали стъклото и се вгледа в прозорците на здравната служба. В следващия миг видя нещо, което го накара да захвърли цигарата.

Единият от прозорците на втория етаж се открехна. В рамката се появи човешка фигура.

Делийски долепи чело до предното стъкло. Напоследък в селото ставаха необясними неща. След като докторката е в града, сградата трябваше да е заключена. Кой тогава се подвизаваше вътре?

Той завъртя ключа. Найла играеше опасна игра. Излъга го, без да й мигне окото. Не беше отпрашила към града. Беше чакала пристигането на непознатия. Затова сутринта побърза да го отпрати.

Реното се затресе по паважа. Коя беше птицата, която долетя в селото, за да се срещне тайно с колумбийката? И защо Фурера държеше никой да не узнае за това посещение?

Автомобилът се задъха по склона и спря пред новата сграда на медицинската служба. Делийски тресна вратата и се вгледа в равните букви върху бележката на входа. Натисна дръжката. Вратата беше заключена.

Заобиколи и нахлу в градината. Доближи до ниската тухлена постройка, в която се помещаваше квартирата на докторката. Отвътре не долиташе никакъв шум.

Той вдигна поглед към прозореца, в рамката на който само преди минути зърна фигурата. Крилото беше затворено. Пердето дръпнато. Всички следи от човешко присъствие бяха старателно заличени.

Делийски пое дълбока глътка въздух. Прекрасно! Птиченцето може би още беше в клетката. Единствената, която беше в състояние да го пусне да излети, беше Найла. Но той нямаше да й разреши да го направи. Защото пленникът му беше необходим.

Делийски се отпусна на пейката и облегна гръб върху зида. Непознатият беше следата, която отдавна търсеше. И която щеше го изведе от тунела, в който така отчаяно се луташе.