Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (69)

69

Герев мразеше болниците повече от всичко друго на света. Този път обаче събитията го принуждаваха да превъзмогне неприятното усещане, което го завладяваше всеки път, когато прекрачеше прага на някое вонящо на хлор болнично заведение.

Гаврил доближи до гишето за информация, попита учтиво за пациента, който имаше намерение да посети, след това закрачи към широкото стълбище.

Коридорът на третия етаж изглеждаше безлюден. Герев отмина редицата затворени врати и спря пред стаята в дъното. Поколеба се за миг, след това почука тихо. Доближи глава до вратата и напрегна слух. Не чу отговор. Вероятно пациентът спеше. Въпреки това се налагаше да го разбуди. Въпросът, който го водеше тук, не търпеше отлагане.

Той натисна дръжката и се закова на прага. Пациентът не само не спеше, но по лицето му пробяга сянка на объркване, когато го зърна.

Герев затвори вратата зад гърба си.

— Крайно време беше… — Човекът върху леглото не успя да потисне гнева си. Посетителят доближи.

— Чудех се дали да ти донеса цветя и бонбони. Но реших, че на това ще се зарадваш повече отколкото на всичко друго… — Герев бръкна във вътрешния джоб на якето и измъкна оттам нещо, което накара дъхът на лейтенанта да спре.

— Как попадна това нещо у теб? — Делийски отмести поглед от револвера в ръката на Герев върху спокойното лице на приятеля си.

Гаврил махна с ръка.

— Дълга история. Някога, когато се посъвземеш, ще ти я разкажа…

Герасим присви очи.

— Нямам нищо против да я чуя и сега…

Гаврил придърпа стол и седна. Протегна ръка и остави оръжието върху шкафчето, само на педя от възглавницата.

— Страхувам се, че ще останеш разочарован…

— Няма да ми е за първи път.

Герев сплете пръсти.

— Няма кой знае какво за разправяне. Детинска работа. Роко видял револвера да лежи в коридора на здравната служба и го грабнал. Без какъвто и да е умисъл. И без да си дава сметка, че върши глупост.

— Интересно, как е забелязал револвера, а мен не ме е видял да лежа на пода. Два метра мъж съм…

— Може и да те е видял. Но не е искал да си навлича и други неприятности. Достатъчно проблеми му се насъбраха през последните дни.

Устните на Делийски се извиха в ехидна усмивка.

— Виж какво, приятел, изобщо не те бива в лъжите.

— Това, което ти казвам, е самата истина. Малкият върна оръжието съвсем доброволно. Без съпротива и без сянка на колебание.

Лейтенантът въздъхна.

— Представям си как щеше да изглежда лъжливата ти физиономия, ако онзи беше оказал съпротива. — Герасим се надигна на лакти. — Ти, приятел, не хвърли ли едно око в огледалото, преди да цъфнеш тук? Отпечатъкът от крошето на оня кучи син личи съвсем ясно върху страната ти.

Гаврил се размърда върху стола.

— Щом тази версия ти харесва повече, нямам нищо против да я приемеш за чиста монета. За мен е важно, че изпълних дълга си и смятам да си вървя. — Гостът се изправи. Лейтенантът стисна устни.

— Не бързай толкова! Имаме да обсъдим и други важни неща.

— Не зная дали е добра идея. Нуждаеш се от почивка…

— Късно си се загрижил, приятел. Не помисли за мен, когато ме изнудваше всяка вечер да вадя малкия от килията, за да го разхождаш из областта. Нито когато се присъедини към оная долна шайка разбойници…

— Не разбирам за какво говориш…

— Не си толкова глупав…

— Ако имаш настроение за разправии, си тръгвам.

— Имам настроение да те измъкна от блатото, в което газиш…

Гаврил доближи до леглото и постави ръка върху рамото на лейтенанта.

— Не ми мъти водата, Герасиме. Един ден всичко ще излезе на бял свят. Просто още не е дошъл моментът.

— Моментът отдавна мина. Оттук нататък всичко се пише в твоята сметка.

— Свикнал съм да плащам за чужди грехове…

— Не разбирам защо ти доставя удоволствие да се правиш на жертвено агне…

Гаврил поклати глава.

— Повтарям ти го от самото начало. Гледаш в грешна посока. Роко не е убиец. Не е виновен за смъртта на кмета. Малкият не е злодеят, когото всички търсите. Мястото му не е на позорния стълб.

— Изобщо не си наясно как стоят нещата, приятел. В момента не става дума за Роко. Говорим за теб.

Герев се засмя.

— Не трябва да вярваш на всички небивалици, които се изливат по мой адрес…

Делийски приведе напред едрото си тяло.

— Гълъбина ме преследва денонощно. Твърди, че е стигнала до дъното на тайната ти…

— Единственото дъно, до което е стигнала Гълъбина, е това на собственото й падение…

— Кълне се, че чула с ушите си да изповядваш пред попа греховете си. Не всичките, само най-пресните…

Гаврил трепна, прехапа устни и облегна длани върху металната рамка на леглото.

— Гъдева е всепризната интригантка, която се храни до пресищане с пошли улични клюки.

— Може и да си прав. Но ти не ми оставяш никакви възможности за избор. Принуждаваш ме да надавам ухо навсякъде, където дочуя името ти. Може би се питаш защо го правя? Ще ти обясня. Защото напоследък ми хвърляш с шепи прах в очите.

Гаврил се изправи и прокара пръсти през косата си.

— Започвам да се притеснявам за теб. Погледни ме добре! Същият съм. Човекът, на когото знаеш и кътните зъби. С когото от двайсет години делиш всичко. Залъка си, мъките и разочарованията, съмненията, които човъркат съзнанието ти. Бях с теб и когато страдаше, и когато беше щастлив. Покъртително е как в един миг искаш да заличиш всичко. Само защото глупачката Гълъбина ти подшушнала някоя от сплетните си.

Герасим намести възглавницата зад гърба си.

— Остави какво разправя Гълъбина! Налага се да чуя всичко от твоята уста. За да видя как да те измъкна от паяжината, в която си се оплел.

Гаврил се изправи.

— Имаш нужда от почивка. Ще намина привечер. Или най-добре утре. Надявам се дотогава мозъкът ти да се е поизбистрил…

— Мозъкът ми е удивително бистър. Лошото е, че утре може да е късно…

— Никога не е късно да чуеш истината…

Герев стисна дръжката на вратата. Гласът на лейтенанта го накара да извърне глава.

— Какво е търсил твоят Роко в здравната служба?

— Найла.

— За какво му е притрябвала?

— Изпратих го да я повика. Дарко не се е възстановил напълно…

— Продължаваш да се държиш като кретен. Дарко не само пращи от здраве, но е готов на драго сърце да тегли един хубав тупаник на твоето протеже. Ако днес не се бях оказал между двамата, дангалаците щяха да си оскубят перушината като диви петли.

— Случва се често. Особено, когато кръвта е млада и кипи…

— Интересно твоята защо продължава да ври. Защо не си седнеш на задника. Гледай си гроздето, пълни си бъчвите и остави онези разбойници да си чукат главите по чукарите.

Герев погледна часовника върху ръката си.

— Напоследък не те разбирам. Говориш несвързани неща.

— Ти пък вършиш кретенщини. За какво ти е притрябвало онова проклето съкровище? Живееш като бей. Знаеш ли само какво ти липсва? Една жена. Да ти стъпи на врата, за да мирясаш.

— Чакам от теб да видя как става тая работа…

— Нищо не чакаш. Гълъбина е права. Чакаш писмо от мъртвец. Вест от отвъдното. Затова си се забъркал с ония негодници.

Гаврил постави длан върху рамото на пациента.

— Успокой се! Ще поговорим друг път. Обещавам.

— Няма друг път. Ще ме чуеш сега.

Герев въздъхна. Герасим се надигна в леглото.

— Предлагам ти сделка. Казваш ми къде се подвизават ония разбойници и забравям за факса, който ми нарежда да освободя лекето Роко. Оставям ти чужденчето да правиш с него, каквото намериш за добре. За мен остава честта да разчистя с онова мръсно свърталище на отровни влечуги.

Гаврил прехапа устни.

— Предложението ти звучи примамливо. Ще помисля и ще ти отговоря в най-скоро време.

— Не се бави, защото ако ги открия, сделката пропада. Роко отива незабавно там, откъдето е дошъл. И ти оставаш с празни ръце.

Герев се усмихна.

— Нищо, с което сме се захванали двамата с теб, досега не е пропадало… — Махна с ръка и отвори вратата.

— Не е лошо да ми кажеш и кой се крие в болничната стая… — Гласът на лейтенанта накара Герев да се закове на прага. Изминаха няколко секунди, преди Гаврил да извърне глава.

— Казах ти вече. Роко се подвизава там. Непрекъснато си намира поводи да се навърта около докторката. Най-малко на теб е необходимо да обяснявам, че колумбийката взима акъла на всеки, който я зърне…

— Ако действително навлекът е Роко, нещо друго го влече там. Не дългите крака на Найла. Нито честните й черни очи.

— Не знам, брат. Ти си полицаят. Ти ги разбираш по-добре тия неща.

— Ти пък си един долен мошеник, който на всичкото отгоре не умее да лъже като хората.

Герев се засмя.

— Ще приема думите ти като комплимент.

— Приеми ги като предупреждение. Първата ми работа, когато изляза оттук, е да разбера кой се подвизава в здравната служба. И то, когато докторката отсъства. Ще подгоня и онези приятелчета в планината. Все някога някой от тях ще ми падне в ръчичките. Тогава ще ги погна един по един. Докато разпръсна долната им банда.

— С нелека задача си се заел — Гаврил кимна и затвори вратата. Тръгна бавно по безлюдния коридор.

Този път Герасим като че ли не си поплюваше. Затова на всяка цена приятелят му трябваше да остане в леглото. Поне в следващите четиридесет и осем часа.