Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (6)

6

Видението изчезваше и се появяваше отново сред тънки, виещи се струйки пара и приятното ухание на горски треви. Ароматът изпълваше въздуха в стаята и беше толкова всепроникващ, че създаваше натрапчивото усещане за жива, неподправена реалност.

Дарко знаеше, че е сън. Въпреки това единственото му желание беше илюзията да продължи. Оттук нататък щеше да среща баща си единствено в сънищата. Гласът на стария нямаше да оглася къщата. Допирът на тежката длан върху рамото му нямаше да му дава кураж и подкрепа.

Дарко започна да се мята неспокойно в мокрото легло. Не беше в състояние да повярва, че в един миг всичко в живота му се преобърна. Нито беше по силите му да заличи от съзнанието си мъчителния спомен от видяното.

Той се отпусна върху възглавницата и през мъглата от издигаща се към тавана пара зърна отново лицето на баща си. Този път старият му се усмихна. Не каза нито дума. Само загрижено поклати глава.

Дарко затвори очи. Искаше сънят да продължи. Още миг. Час. Два. През цялата нощ. На следващия ден. Вечно.

Една сълза се търкулна по бузата му. Нямаше защо да се заблуждава. Не беше дете. Прекрасно знаеше, че и най-прекрасните видения все някога отлитат. А този сън беше прекалено красив, за да е истински…