Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

История

  1. — Добавяне

41

Кънчовото кафене е свърталище на бивши градски рокери и настоящи селски безделници. Самият Кънчо Чифликчията отдавна беше чукнал петдесетте, но не се отказваше от славата си на неуморим съблазнител и непоправим почитател на добрия стар рок. В заведението никога не звучаха пошлите звуци на чалга, нито се разнасяха сладникави романтични мелодии.

Въпреки артистичните залитания на собственика, кафенето беше единственото място, където човек можеше да гаврътне една ракия по всяко време на денонощието. Затова, когато в шест и тридесет и осем сутринта Герасим Делийски прекрачи прага на тясното сумрачно помещение, никой от присъстващите не обърна внимание на появата на началника.

Истината е, че свърталището на Чифликчията беше спасителен оазис за много от жителите на селото. Тук се отбиваха да удавят мъката си изоставени съпрузи, овдовели пенсионери, изгубили работата си заводски работници, измамени бащи и мъже под чехъл. Някои от най-редовните посетители бяха предани глави на семейство и съвестни стопани. Мнозина от тях обаче бяха натрупали немалко грехове. Повечето бяха залавяни неведнъж или два пъти на мястото на престъплението. Бяха заварвани от строгите стопанки да се наливат тайно в избата на собствения си дом. От този ден мазетата, бараките, оборите и плевниците се превръщаха в обекти под наблюдение. Утежняващи вината обстоятелства бяха въргалящите се в яслите на добитъка шишета с домашна сливовица и бутилките с ледено вино, наивно наврени в бидоните за мляко. Пиянството беше емблемата на тези мъже. Алкохолът ги обединяваше и ги превръщаше в общество, чиито удоволствия в живота се свеждаха до лютата ракия и безразличието към свирепите навиквания на жените.

Герасим огледа тримата пияници, подпрени по стените като застинали восъчни фигури. Можеше да се обзаложи, че се подвизават тук от вечерта. Тези, на които смъртта бе отнела любимите, нямаха закъде да бързат. Съпругите на онези, които често замръкваха на това гостоприемно местенце, отдавна бяха вдигнали ръце и изобщо не ги търсеха.

Делийски не поздрави. Доближи до прогнилия тезгях и попита сърдито младежа, който бършеше чаши с мръсна памучна кърпа.

— Баща ти тука ли е?

Момчето цъкна с език.

— Отиде в града.

— Каква работа има там?

— Не каза. Пък и не питам, за да не отнеса някой по врата.

— Кога ще се върне?

— И това не знам. Обикновено се връща по обяд…

Делийски кимна. До обяд светът можеше да се е обърнал с краката нагоре.

— Ти кога слезе в тая дупка? — Погледът на лейтенанта пробяга по стените на сумрачната катакомба.

— Малко преди четири. Още не беше съмнало.

Началникът огледа хлапака от глава до пети.

— Баща ти не знае ли, че експлоатацията на детски труд се наказва от закона?

Момчето повдигна нехайно рамене.

— Може и да знае. Що питаш мен? Питай него!

Лейтенантът отмина забележката и изрече навъсено:

— Герев мяркал ли се е насам?

— Не съм го виждал…

Герасим въздъхна. Можеше да се очаква. Гаврил никога не оставяше следи по пътя си.

— А Дарко да е минавал?

Момчето опули очи. Старшият беше превъртял. Синът на Герев не би надникнал дори в тая миризлива бърлога.

Делийски погледна нервно часовника. От няколко часа нещата се бяха изплъзнали от контрол. Огромната триетажна къща на приятеля му изглеждаше изоставена и пуста. Прозорците не светеха, вратите бяха заключени, субаруто липсваше. Полицаят изруга наум. Дори кучето не беше в колибата си.

— Ако Герев се мерне, бъди така добър да ме известиш — изрече студено той, подавайки малко измачкано листче, което момчето захвърли нехайно върху мокрия плот.

— Това е номерът на телефона ми — обясни лейтенантът, съзирайки как изписаните с писалка цифри започват да се размазват от проникващите под листа капки вода.

Герасим огледа отново дремещите по масите пияници и напусна заведението. Колкото и да му беше неприятно да признае, усойницата Гълъбина за пореден път се оказа права. Гаврил беше своенравен егоцентрик, които не дава пет пари за останалите. Който издевателства над приятелите и е безкомпромисен с противниците. И който се вълнува единствено от собствения интерес.

Делийски напипа в джоба ключа от колата. Ако психоложката казваше истината, интересите, на които служеше Герев, този път щяха да го отведат направо зад решетките.