Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (17)

17

На масата цареше потискащо мълчание. Никой не говореше. Единствено ударите на стенния часовник отброяваха равномерния бяг на секундите.

За мъжете в помещението времето беше спряло. Движенията бяха замрели в застинали жестове. Обясненията бяха заглъхнали в неизречени фрази.

Най-възрастният от присъстващите се размърда върху стола.

— Денят ще е труден. За всички нас.

Думите увиснаха във въздуха. Никой от останалите двама не даде знак, че се вълнува от изненадите на деня. След вчерашните събития всичко предстоящо изглеждаше бледо, блудкаво, безцветно.

— Адвокатът ще пристигне към обяд.

Роко вдигна поглед. Подутината под окото му беше добила морав оттенък. По челото зееха открити рани. Страните му бяха покрити с охлузвания.

— Искам да дойде някой от адвокатите на баща ми.

Изричаше тази фраза за милионен път, но никой не отдаваше значение на молбата му. Роко въздъхна. Беше благодарен на полицая, че дойде навреме и го освободи от въжетата. Нямаше представа как пазителят на реда беше узнал за опасността, която го грози, нито искаше да знае.

— Кога мога да разговарям с баща си?

Мъжът в другия край на масата въздъхна.

— Пристигането на чужд адвокат ще отнеме време. Освен това ще е необходим преводач.

— Баща ми ще се погрижи за всичко.

— Чудесно! Само че след два часа ще долетят ония типове от столицата. И баща ти не може да направи нищо по този въпрос.

Роко наведе глава. Този тук не беше наясно. Баща му можеше да направи много неща по всеки въпрос. Не съществуваше проблем на този свят, който родителите му да не са в състояние да уредят.

— Ще те откарам в управлението. Предполагам, че ченгетата ще искат да огледат колата, с която пристигна. Когато приключат, ще се обадя във фирмата за рентакар. Да дойдат да си я приберат.

— Смартфонът остана в жабката.

— Онези ще му се зарадват. — Домакинът бутна стола. — Ставай, че закъсняхме!

Роко се изправи с неохота. На входа благодетелят спря за миг, обърна се и размаха пръст по посока на съществото, което се погрижи лицето на Роко да изглежда като кървава пихтия.

— А ти се връщай в леглото! Когато приключа навън, ще се разправям с тебе.

Дарко не помръдна. Погледът му остана забит в чинията пред него.

Дължаха му обяснения. Всички. До един. И щеше да ги получи. Без да чака разрешение от когото и да било.