Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (55)

55

Изпитваше искрено задоволство, че се включи в играта, стискайки в ръцете си най-силния коз. Освен това прояви добрината да го обяви. Делийски трябваше да й е благодарен. Но мъжете рядко изпитваха признателност. Освен това притежаваха и този дребен недостатък, да не виждат какво става под носа им. Това беше отличителна черта на мъжкия вид и дори калени бойци като господин началникът не правеха изключение от всеобщото правило.

Истината е, че от сутринта Гълъбина не можеше да си намери място. Въртеше се безцелно из кабинета, отваряше и затваряше нервно крилата на прозореца, вдигаше и пускаше щорите, поднасяше слушалката на телефона към ухото си и след миг я поставяше на място, пиеше чайове за успокоение на нервите и чакаше да се стане нещо, което да сложи край на терзанията й.

Събитието, което очакваше от сутринта, така и не се случваше. И въпреки че самата тя не знаеше какво би излекувало накърненото й достойнство, нямаше търпение да стане свидетел на бърза развръзка, която да внесе покой в объркания й душевен мир.

Гълъбина чу как в коридора изтропа врата. Надникна да види дали Делийски не се е върнал. След среднощния разговор буренът на съмнението със сигурност бе прорасъл в душата му. Въпросът беше дали господин началникът ще подходи деликатно към разкритието или ще действа брутално, използвайки груба сила.

Всъщност, този въпрос не я вълнуваше. Герев се бе постарал да я превърне в противник. Ако беше малко по-опитен с жените, щеше да знае, че няма нищо по-опасно от отмъщението на една обидена и отблъсната жена. Но тези дни Гаврил живееше в собствен свят. Не се интересуваше нито от обиди, нито от отмъщения. Съзнанието му беше обсебено единствено от мисли за нехранимайкото Роко.

Гълъбина се усмихна горчиво. Герев се беше превърнал в заложник на собствената си младежка представа за нещата. Вероятно през всичките тези години нито за миг не бе успял да се освободи от властната сянка на миналото. И сега плащаше безумна цена за потъпканите си илюзии.

Мъже, въздъхна Гълъбина. Слаби, заслепени от угаснали страсти, пленници на изкуствено подклаждани желания, жертви на собствената си измамна представа за нещата.

Звънът на телефона я накара да подскочи върху мекия стол. Психоложката изгледа с неприязън ръмжащия апарат. Нямаше желание да разговаря с никого. Искаше да разбере единствено дали Гаврил вече е с белезници. Тогава идваше нейният ред. Ролята, за която от години мечтаеше. Гаврил да изпитва живителна необходимост от съветите й. От присъствието й. От съчувствието й.

Телефонът престана да звъни и Гълъбина се отпусна облекчено назад. Нямаше желание да се занимава с чужди проблеми. Единственото, което имаше значение в момента, беше случаят Герев. С всичките неизяснени бели петна по него.

Гълъбина застана до прозореца и надникна навън. Времето течеше мъчително бавно. Неизвестността я смазваше. Очакването я изпълваше с неясна тревога.

Тя погледна часовника. Наближаваше обяд, а Делийски още не се беше върнал. Беше изчезнал от сутринта, оставяйки я да се дави в собствените си догадки.

Психоложката отвори отново крилото на прозореца и облегна длани върху перваза. Тогава забеляза нещо, което погълна до такава степен вниманието й, че тя издаде рязко навън едрото си тяло. Главата й увисна над каменния навес над входа. Раменете й почти докоснаха клоните на плачещата върба.

Гълъбина изпита неудържимо желание да разтърка очи, за да се убеди, че вижда добре. Че не сънува. Че пред очите й не изскачат видения.

Постоя няколко секунди, приведена над перваза, след това се отдръпна в тихия уют на кабинета си.

Сцената, която се разигра пред очите й, беше сюрреалистична. Гълъбина не успя да устои на изкушението и подаде отново глава през полуоткрехнатия прозорец.

Какво, по дяволите, правеше онзи глупак Делийски? Къде се беше запилял? И защо разрешаваше на негодниците да се разпореждат безнаказано със съдбите на всички останали?

Тя посегна към телефона. Господин началникът трябваше час по-скоро да се върне към задълженията си. Издъни ли се, онези отгоре като нищо щяха да му духнат под опашката. А тогава всичко отиваше по дяволите.

Гълъбина набра номера. Не даваше пет пари за кариерата на Делийски. Но Герев трябваше да си получи заслуженото. И самата тя щеше да се погрижи това да се случи час по-скоро.