Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (22)

22

Мълвата, че Герев има пръст в убийството, плъзна из селото със скоростта на горски пожар. Мястото, откъдето изпълзя слуха, беше кръчмата на площада. За първи път от много време насам в четири следобед почти всички маси бяха заети. Кръчмарката, стрина Геновева или Вева, както свойски я наричаха клиентите, се опитваше всячески да усмири страстите. Това обаче не беше лесна работа за човек, намиращ се в компанията на дузина разгневени мъже.

Повечето от присъстващите току-що се бяха върнали от полето. Бяха уморени, но жадни за разкрития. По-кротките клатеха невярващо глава, по-равнодушните надигаха безмълвно бутилките с бира. Както можеше да се очаква, най-неудържими бяха противниците на Гаврил. Случаят им развързваше ръцете да наливат на воля масло в огъня.

За никого не беше тайна, че Гаврил и покойникът имаха стари сметки за уреждане. Това даваше допълнителна храна за клюки и недвусмислени подмятания.

Страстите се бяха нажежили до крайност, когато изведнъж глъчката в кръчмата замря. Стрина Вева извърна глава и веднага разбра причината за внезапното сконфузване.

На прага стърчеше лейтенант Делийски. Новодошлият огледа под вежди присъстващите, след това придърпа най-близкия стол.

— Какво ще пиеш, началник? — Кръчмарката избърса масата с мръсна кърпа и зачака търпеливо поръчката.

— Направи ми едно силно кафе. С повечко захар.

— Кафе по това време? Не е ли по-добре да хвърля върху скарата някое кебапче? Ще ти изпека и хляб, ще го поръся и с джинджър, както го обичаш. — Геновева бе изучила не само навиците, но и вкусовете на началника. Предпочитанията на клиент като Делийски бяха неизменна част от работата й. И именно тази част представляваше колоната, която крепеше бизнеса на повърхността и не му разрешаваше да потъне.

— Не съм гладен. Кафето е достатъчно.

Геновева повдигна рамене и се отдалечи. Откакто госпожа учителката подви опашка и се изнесе, началникът се промени. Стана мрачен и несговорлив. Затвори се в дома си и рядко напускаше къщата. Герасим Делийски по природа беше весел човек, но разводът остави грозен белег в душата му.

— Господин началник, истина ли е, че Герев го е замислял отдавна?

Делийски вдигна глава.

— Какво е замислял?

— Да се отърве от онзи, който цял живот му мъти водата…

— Кой ви пълни главите с тия небивалици? — Гласът на лейтенанта накара дори най-настървените да се снишат над чашите.

— Доносника и Дезертьора са чули всичко с ушите си…

Лейтенантът въздъхна.

— Не ми се слушат глупости…

Той отпи от кафето, което стрина Вева остави пред него, и попита уморено:

— Някой виждал ли е Гаврил?

Въпросът отприщи напрежението в опушеното сумрачно помещение. Чуха се възклицания, издрънчаха бутилки, изскърцаха столове.

— Виждаш ли, че и ти си тръгнал по тая следа? — подхвърли съсухрен старец, доволен, че най-после са хванали началника натясно.

— Знаеш кой е истинският виновник, нали? Но само ни хвърляш прах в очите.

— Ясно е какво сте намислили. — Гласът долетя от тъмния ъгъл на помещението. — Онова хлапе да опере пешкира. Само че има свидетели.

— Я по-кротко! — Лейтенантът изгледа строго тълпата от съдници. Бутна с лакът чашката с кафето и порцеланът се залюля. Стрина Вева смъмри навъсено подстрекателите, след това се оттегли зад тезгяха.

— Оставете следователите да си вършат работата. И престанете да бълвате измислици. Така само пречите на разследването.

— Не са ви виновни слуховете — изрепчи се наперен младок, който наскоро бе купил къща в селото. — Ако не прекарваше времето си, заключен вкъщи, щеше да знаеш, че са видели Гаврил да брои пари на хлапето…

Делийски трепна. Мразеше другите да знаят нещо, за което той самият нямаше и представа.

— Защо мислиш му е набутал банкнотите в ръцете? За да свърши мръсната работа. Само че чужденецът не успя да се измъкне и сега трябва да си признае. И виновникът да си получи заслуженото.

Лейтенантът махна с ръка и се изправи. С тези тук не можеше да излезе наглава. Той остави шепа монети до чинийката с кафето и излезе. Нямаше повече работа в тази дупка. Кръчмата се беше превърнала в гнездо на оси.

Герасим Делийски присви очи и се вторачи в къщата на хълма. Гаврил беше потънал вдън земя. Лейтенантът потърси цигара. Може би трябваше да намине към докторския кабинет. Там със сигурност можеха да го осведомят къде се подвизава старият му приятел. Ако беше малко по-настойчив, не беше изключено да узнае дори какво свързва хлапака с Гаврил. И защо всички в селото сочат с пръст невинния и крещят в един глас: „Дръжте виновника!“.