Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (81)

81

Герев не беше убеден, че е настъпил моментът да свали козовете върху масата. Играта с открити карти не беше популярна по тези места. Искреността не фигурираше в списъка с добродетелите. На честността се гледаше като на изначална глупост. Прямотата и откровеността се наказваха с лукавост и удари под кръста. И все пак, не можеше да отлага повече часа на откровението.

Той почука по прясно боядисаната врата и изчака търпеливо отговора. Натисна дръжката и огледа изпитателно пациента.

— Донесох ти малко розе, да си прочистиш червата…

Делийски изгледа жадно бутилката, която Герев остави на шкафчето до леглото.

— Какво те води насам? — попита мрачно лейтенантът, придавайки на лицето си суров вид.

— Наминах да видя дали си още жив…

— Ще те разочаровам, но лекарите са убедени, че ще живея. Дори смятат до ден-два да ме изритат оттук.

— Не се изненадвам. Кой луд ще държи под покрива си вироглав пръч като тебе?

Делийски намести възглавницата зад гърба си.

— Казвай, каквото имаш да казваш, че след малко започва визитацията.

Герев придърпа стола и седна на крачка от леглото.

— Дошъл съм да обсъдим нещо…

— Това правиш, откакто те знам. Чудиш се как да ми вгорчиш живота. Как да ме пратиш за зелен хайвер. Да ми замажеш очите. Да издевателстваш над търпението ми.

Гаврил сплете нервно пръсти.

— Несправедлив си. Слушай! До края на седмицата колибите ще са готови…

— Това мен какво ме грее?

Герев подсмръкна и огледа празната стая.

— Грее те.

Делийски повдигна рамене.

— Щом казваш…

— След като приключим, ще ти дам остатъка от парите. За да се успокоиш…

Лейтенантът повдигна озадачено вежди.

— Дал съм ти пари назаем? — Той поклати глава. — Странно, че не помня кога съм извършил тая глупост. Пък и лекарите не споменаха нищо за амнезия…

— Мен ако питаш, човек невинаги трябва да се доверява на лекарите…

Гаврил се приведе към ухото на пациента.

— Прекрасно знаеш за какво говоря. — Той облиза устни. — Става въпрос за жълтиците — изрече поверително посетителят.

Делийски не разбра. Върху лицето му пробяга сянка на недоумение. Той сбръчка нос и се наведе към рамото на Герев.

— Изпуснал съм епизоди, така ли?

Гаврил хвърли бърз поглед към вратата. Всеки миг на прага щяха да цъфнат докторите.

— Човек като теб не изпуска нищо…

— Интересно, защо тогава имам чувството, че пристигаш от друга действителност?

Герев преглътна.

— Действителността е същата. Хората са същите. Неволите им са същите. Само парите са по-малко.

— Това… смущава ли те?

— Изобщо.

— В такъв случай всичко е наред.

Върху лицето на Гаврил пропълзя усмивка.

— Знам си, че си страшно разбран. — Той се изправи. — Ще намина пак. Ще ти донеса вино от тазгодишната реколта.

Делийски го изгледа навъсено.

— Сядай долу и ми обясни откъде изникнаха проклетите жълтици!

— Не са изникнали. Винаги са си били там.

Лейтенантът го измери недоволно от глава до пети.

— Смяташ и този път да ти се размине, така ли? Да се измъкнеш на пръсти. И да зачеркнем всичките ти прегрешения. — Делийски пое дълбока глътка въздух. Гърдите му се издуха. — Няма да стане, брат. Този път ще си кажеш всичко. Без да те питам. И без да пропускаш ни-щич-ко.

— Казах ти вече. Нали това ти беше болката? Сега можеш да спиш спокойно. Да престанеш да се въртиш като грешен дявол нощем в леглото и да си блъскаш главата с гатанки.

— Страшно благородно от твоя страна! Просто се чудя как се уредих с такъв приятел. Намотаваш зад гърба ми цяла плетеница от подмолни ходове, забъркваш се в каши със съмнителни типове, цялото село говори, че си убиец, но това изобщо не ти пречи да нахлузиш най-невинната си физиономия и да се появиш тук, за да ми кажеш, че съм невероятно разбран.

Герев постави ръка върху рамото на началника.

— Не се гневи, брат. Огледай се! Ами че ти си щастливец! Около теб цари мир и любов. Колибите са почти готови. Роко е свободен. Иманярите ще получат това, за което драпат от години. А на теб няма да ти се налага да обикаляш баирите и да дебнеш какви ги вършат.

Делийски въздъхна.

— Благодаря ти, че си помислил за всичко. Бях започнал да се притеснявам, че никога няма да разплета тоя идиотски възел.

— Няма защо да ми благодариш. Нали затова са приятелите. За да се притичат на помощ, когато човек е в беда.

Делийски се размърда върху тясното легло.

— Странно, но досега бях убеден, че ако някой е в беда, това си ти. Ти разнасяш насам-натам трупове в тъмни доби. Ти се сдуши с ония разбойници, дето бродят като чакали из планината. Теб те сочат с пръст като вероятния убиец на кмета.

— Няма убийци, Герасиме. Набий си го в главата! Пожарът в планината е нелеп инцидент. Никой не е изпращал екзекутори. Никой не е замислял този трагичен завършек.

Гарвил се загледа през прозореца.

— Много скоро ще го потвърдят и колегите ти от столицата, ще видиш.

— Виждам, че си нагазил дълбоко в блатото. — Делийски изгледа изпитателно приятеля си. — Пропусна само да споменеш, че с Найла сте открили самарянско дружество. И че докторицата е поела в нежните си ръце грижата за Яначко Кречеталото.

Герев облегна гръб върху стъклото на прозореца.

— Яначко не ти е необходим. Така или иначе, като приключим с колибите, шайката на Копача ще се разпадне…

— Чудя се дали наистина го вярваш или само ми пробутваш разни врели-некипели. — Делийски сбръчка вежди. — Ония разбойници няма да се приберат по къщите си. Чергарският живот се е просмукал в кръвта им. Какво си представяш? Че ще тръгнат да пасат овцете и да орат нивите? Ако наистина си го мислиш, значи си по-голям наивник и от мене.

Гаврил се приведе над леглото.

— Ще го направят, Герасиме. Уговорил съм всичко. Всеки ще получи своя дял от парите и ще реши какво да прави с тях.

— Тия пари, дето непрекъснато ми ги навираш в лицето, откъде изникнаха?

— Обясних ти вече…

— Нищо не си ми обяснил! — Гласът на Делийски прокънтя в празната стая. — И не се прави на кретен, защото търпението ми има граници! Щом си дошъл, ще се изповядаш!

Герев се отправи към вратата.

— Някой друг път. Страшно съм уморен. Ще го направя. Обещавам.

— Добре че не се хващам на обещанията ти. И съм наясно колко струва думата ти.

— Виж какво! Не дойдох да се караме, а да разпръсна смута в душата ти.

Делийски се изсмя ехидно.

— Дойде да ми хвърлиш поредната шепа прах в очите. Но знаеш ли какво? За едно нещо си прав. Съвсем скоро циркът, който разиграваш, ще приключи. Тогава ще те принудят да си кажеш всичко. Дано само не е прекалено късно…

— Никога не е късно да застанеш на страната на истината…

— В ситуацията, в която се намираш, тия мъдрости не могат да ти послужат за нищо…

Герев натисна дръжката.

— Скрий виното, да не го надушат докторите. Ще е жалко да ти го вземат.

Делийски го изгледа свирепо.

— Ти се най-големият лицемер, когото някога съм срещал.

Герев се усмихна тъжно. Отвори вратата. Гласът на Делийски го спря на прага.

— И не стъпвай повече тук, ако не си готов да ми разкажеш всичко! Не както си го скроил в главата си, а както е в действителност.

— Нещата никога не изглеждат еднозначно — отвърна глухо посетителят.

— Нещата винаги са пределно ясни, когато ги погледнеш под правилния ъгъл.

— Звучи като полицейска мъдрост, но въпреки това ми харесва.

— Знаеш ли колко други неща ще ти харесат, ако прекарваш повече време с мен…

— Знам. Затова избягвам да се застоявам в компанията ти.

Герев кимна и излезе. Делийски се загледа в бялата повърхност на вратата.

Какво се опитваше да му каже този приятел? Че е новият Робин Худ? Че е изровил жълтиците и ги е раздал на бедните? А каквото остане, ще го изсипе в селската хазна?

Лейтенантът изсумтя. Герев нехаеше за правилата, които съществуваха в тази игра. Потъпкваше ги без капчица свян. Не зачиташе ограниченията. Не отдаваше значение на предупредителните означения. Своеволията му обаче свършваха тук. Лично той щеше да го спре. Без да губи нито минута повече. Щеше да го направи незабавно, след като се махне от тази стая.

Лейтенантът погледна часовника. Докторите се бавеха. Заедно с тях закъсняваше и решението да го пуснат най-после да си върви.