Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (85)

85

Гъдева беше от първите, които дочу за пристигането на непознатата. Леля Роска, магазинерката, й разказа с най-големи подробности как точно изглежда чужденката, която слезе от автобуса. Единственият въпрос, който вълнуваше психоложката, беше накъде бе отпрашила новодошлата. Дали някой я беше поканил. И дали бе споделила с някого какво точно я води насам.

Гълъбина притежаваше нюх на митничарско куче, затова реши да не се оставя да я подвеждат приказките на околните. Трябваше да се убеди със собствените си очи дали вътрешният й глас не я лъже. Нахлузи галоши, забради главата си с копринена кърпа и пое по паважа край училището.

Слънцето още препичаше, когато Гълъбина изкачи височината и спря до каменната чешма, за да утоли жаждата си. Колкото и да се напрягаше, не можеше да види нищо оттук. Мястото, накъдето се беше запътила, беше далече. Очакваше я немалко път.

В миг Гъдева дочу бръмченето на мотор. Огледа се неспокойно. Не искаше недискретни погледи да я мяркат по улиците на горната махала.

Тя кривна от пътеката и се прислони зад порутената каменна ограда на Райко Казака. След секунда само на крачка от нея профуча опръсканият с кал джип на Гаврил.

Гъдева се измъкна от прикритието си. В крайна сметка шестото чувство никога не й изневеряваше. Тя забърза по склона. Когато стигна до сенчестата поляна, оградена от редица млади жилави борове, почувства, че дрехите я стягат. Мястото открай време й навяваше потискащи спомени.

Гълъбина навлезе в гората. Не можеше да си прости, че не се сети от самото начало за старата къща на Гювралджиите. Запустелият имот представляваше идеалното убежище за иманяри. За участници в тъмни игри. За хора, които се движат на ръба на закона. Огромната двукатова къща беше отдалечена от любопитни погледи. Необитаема от години. Скътана дълбоко в дебрите на планината.

Гълъбина се задъха, спря, изпъна гръб и прокара ръка по челото си. Ако подозренията й се окажеха истина, нахалницата Найла най-после щеше да си получи заслуженото.

Гълъбина се измъкна от сянката на боровете и се опита да долови признак на живот зад високата каменна ограда. Да дочуе говор. Да зърне знак за човешко присъствие. В първия миг не забеляза нищо необичайно. Вратата беше залостена, дървените капаци закриваха стъклата на прозорците. Тя заобиколи и се вторачи в напуканата от дъждовете южна фасада. Тогава ги забеляза. Двете широко разтворени крила на терасата.

Психоложката се сниши в клоните на храстите. Не биваше да допуска да открият присъствието й. Нито да прави прибързани заключения. Не беше изключено Гаврил и колумбийката да са довлекли тук онзи нещастник с бинтовете. Така или иначе беше немислимо да го държат в квартирата на Найла. Под самия нос на Делийски.

Гълъбина улови неясно движение и задържа дъха в гърдите си. Дочу странен шум. Някой влачеше нещо тежко. Труп, сандък с жълтици, претъпкан куфар. Само след секунда на балкона се появи стройна млада жена с дълга до глезените феерична рокля и падаща до раменете буйна светла коса.

Непознатата от автобуса в три. Гъдева усети неприятен бодеж в гърдите. Едва сега осъзна колко нищожен противник е Найла. Истинският съперник се криеше в гората и както винаги, действаше подмолно. Неусетно, незабележимо, безшумно.

Гълъбина почувства как някакъв досаден спазъм стисна гърлото й. Опита се да преглътне, но не можа. Усети, че се задушава. Всичко пред очите й се въртеше. Всеки миг щеше да се свлече върху мократа пръст.

Облегна гръб върху най-близкия дънер. Мразеше инстинктът винаги да й казва истината. Мразеше спокойното лице на тази жена, върху което времето бе пропуснало да остави и най-дребен отпечатък. Мразеше и собствената си неспособност да се пребори с желанието да спечели залога.

Гълъбина обгърна с ръце грапавата кора на дънера. Щеше да загуби поредната битка. Но краят на войната беше неизвестен. Тази жена все някога щеше да се махне оттук. Преди двадесет години си беше тръгнала сама. Не съществуваше причина да не го направи и този път. Беше дошла единствено да отведе нехранимайкото Роко. След това животът на всички щеше да продължи постарому.

Гълъбина пусна дънера и огледа разранените си длани. Пристигането на Дафни беше само камък, захвърлен в спокойните води на ежедневието им. Скоро вълнението щеше да замре. Повърхността да възвърне обичайния си огледален блясък.

Тя огледа омазаните с кал галоши. Цял живот газеше в калта с надеждата Гаврил да я забележи. Да спечели един негов поглед. Един мизерен жест на внимание. Но Герев винаги се целеше в непостижимото. Беше пропилял най-хубавите години от живота си, робувайки на един блян. Този път отново щеше да остане разочарован. Неговата принцеса нямаше да издържи и ден в калта. Щеше да се върне при принца, някъде там, в замъка по бреговете на езерото Гарда.

Гълъбина подсмръкна и закрачи между боровете. Извърна глава. Дървените капаци на балкона стояха широко разтворени, но Дафни беше изчезнала. Беше пристигнала единствено, за да разклати душевния му мир. Да напомни, че съществува. Да му покаже за пореден път, че принадлежат към два различни свята.

Психоложката стигна до сенчестата поляна. Този път мястото й се стори още по-неприветливо. Дафни притежаваше тази способност. Да прави нещата да изглеждат грозни и отблъскващи.

Погледна през рамо. Клоните на дърветата й пречеха да види къщата. Пречеха й да види ясно бъдещето.

Гълъбина затътри крака върху меката пръст. Най-късно до утре в три тази жена щеше да е напуснала селото. Щеше да е изоставила къщата. Да се е изнесла от живота им.

Гъдева се опита да поеме въздух с пълни гърди, но буцата задръсти отново гърлото й. Мразеше пророчествата, които я отвеждаха към неочаквани разкрития. Но повече от всичко мразеше онзи приглушен вътрешен глас, който й нашепваше, че този път очакванията й няма така лесно да се сбъднат…