Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (20)

20

Бяха трима и не говореха. Въртяха се из кабинета като охранени мухи, сумтяха и се опитваха да гледат строго. Разлистваха с неохота купища досиета, хвърляха по едно око към екрана на компютъра и към обяд се натовариха на служебната тойота и потеглиха по мъртвия път. Освен усещането за досада, отнесоха със себе си и флаша с показанията на обвиняемия.

Делийски почувства как от гърба му се стовари премазваща тежест. Беше доволен, че не надникнаха в клетката. Хлапакът се въртеше из килията като диво животно. Адвокатът му все още не се беше появил.

Лейтенантът погледна часовника. Господата с навъсените физиономии не си направиха труда да отскочат дори до мястото на пожара. Не пожелаха да зърнат обгорената земя. Нито уважиха с присъствието си ритуала на погребението.

Делийски отвори широко прозореца и пое дълбока глътка въздух. Лъхна го мирис на окосена трева. Опелото мина набързо. На гробището отидоха само най-близките. Веднага след това той се изниза, уверявайки, че го чака неотложна работа. Истината е, че искаше да си спести сцените в дома на покойника. До този миг никой от кръга на семейството не попита къде се намира виновникът. Никой не се закани, никой не настоя за бърза справедливост. Всички знаеха, че има кой да се погрижи за това.

Лейтенантът разкопча горното копче на ризата. Налагаше се малкият да си признае. Нямаше защо да упорства. Гаврил също трябваше да се откаже от ролята на покровител. Приятелят му можеше да си навлече някоя беля, помагайки на злосторника да избяга от лапите на правосъдието.

Герасим Делийски затвори прозореца. Грабна ключа от колата и тресна вратата на кабинета. Не го свърташе между тези стени. Имаше нужда от чист въздух. Той настъпи газта и отпраши към селото. Гаврил му дължеше обяснение. И едва ли съществуваше по-подходящ момент да уредят тази сметка.