Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (42)

42

Шестимата брадясали мъже стискаха в яките си длани тежки лопати и гледаха настървено. Очите им светеха в тъмното като зениците на глутница хищници.

Роко Рочели съзря групата и веднага съжали, че не остана в селото. Трябваше да прояви повече упорство и най-вече да не се поддава на натиска. Но добрият Гаврил не му остави никакви възможности за избор.

Роко изстена. Сега разбираше какво означава човек да направи грешен избор. Там, сред тъмния селски двор, се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото тук, в компанията на тези груби навъсени мъже.

Гаврил изгаси фаровете и се ръкува с всеки един от непознатите. Дарко зарови в багажника, а песът започна да скимти и дращи по стъклото, оставяйки кални следи върху панталона на спътника си.

Роко отвори вратата и кучето излетя навън. Младежът подаде глава. В ноздрите му нахлу миризмата на изгоряла трева и влажна пръст. Той се разкашля и притвори вратата. Студът, влагата и вонята останаха отвън.

Около автомобила настана оживление. Върху мократа земя изникна купчина инструменти. Неколцина изгладнели песове заподскачаха край покритите с капки стъкла на субаруто.

Роко разтърка очи. Картината беше сюрреалистична. Грубите едри мъже, кирките, освирепелите кучета. Тъмнината, влагата, смразяващата кръвта горска тишина. Той потрепери. През съзнанието му пробяга безумната мисъл, че може би всичко това е наказание. Сурово, безкомпромисно, жестоко. И все пак справедливо.

— Какво чакаш, специална покана ли? — Мускулест мъжага залепи надупченото си от шарка лице върху мокрото стъкло на автомобила. Роко се отдръпна назад.

— Ти да не си глух? — Онзи задумка с юмрук по стъклото. Младежът приплъзна тялото си към другия край на седалката. Издърпа дръжката и постави крак върху мократа земя.

Десет чифта студени очи се вторачиха в лицето му. Роко изпита неудържимо желание да потъне отново в сумрачния уют на автомобила.

Някъде зад гърба му излетя лопата. Роко по-скоро усети, отколкото съзря опасността. Сянката прелетя над главата му и той се сниши, отскачайки ловко встрани. Инструментът се стовари с трясък върху дълга каменна плоча. Дръжката се отцепи от желязото, претърколи се и спря в краката на Гаврил.

Роко изправи гръб. Ако го беше уцелило, това проклето нещо можеше да го изпрати направо в моргата. Младежът преглътна с усилие.

Няколко безкрайни секунди всички погледи бяха заковани в лицето му. Роко отстъпи назад. Гърбът му опря във вратата на автомобила.

В миг мощен кикот разпори тишината. Смеховете гръмнаха като пукот на картечница и оглушиха корията. Ехото излетя към върха и потъна в падината зад склона.

— Ти, приятел, не си ли хващал лопата? — Роко усети върху рамото си тежката длан на мъжа с набразденото от шарката лице. Отдръпна тялото си и потърси погледа на Гаврил.

Герев се бе навел и опитваше да сглоби инструмента. Мъжете около него се държаха за коремите, превивайки се от зъл, неприятен смях. Лицата им бяха изкривени, кикотът — груб, жестовете — заплашителни.

Роко огледа групата. Не можеше да проумее как човек с неговия социален статус бе попаднал сред тази сган? Не разбираше как изобщо се бе забъркал в тази гнусна история. Беше му трудно да предвиди и дали ще успее да излезе чист от нея.

Той огледа отново скупчилите се край него мъжаги. Бяха събрани от кол и въже. Груби мъже с обветрени лица и сурови нрави. Делникът бе оставил върху чертите им клеймото на къртовски труд, лишения и грижи.

Някъде зад гърба му долетя бръмчене. Звукът приличаше на валяк, който мачка всичко по пътя си. В миг гласовете утихнаха, кикотът замря. От мрака изплува сянката на гигантско движещо се чудовище.

— Настъпи и твоят час, приятел — шепотът опари ухото му. Роко извърна глава. Очите на Дарко блестяха в тъмното. В тях Роко Рочели съзря омраза и смразяващо кръвта желание за мъст.