Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (80)

80

Тежестта на дънерите премазваше крайниците му. Притискаше до умопомрачение гърдите му. Караше сърцето му да се подува. Погледът да се премрежва. Дишането му да спира.

Дарко напрегна взор и се загледа в тъмнеещото небе. Клоните на дърветата сплитаха върховете си над главата му и образуваха мрачен свод, под който се разиграваше драмата на краткия му безславен живот.

Младежът стисна зъби. Колко ли време щеше да продължи агонията? И дали притежаваше достатъчно сили, за да се задържи по-дълго отвъд линията, която разделя живота от смъртта? Мрака от светлината. Небитието от реалността.

Дарко притвори очи и зачака. Всеки миг през съзнанието му щяха да пробягат картините от детството. Беше наясно, че това се случва с всеки, който се прощава преждевременно с пребиваването си на тази земя. От долните пластове на съзнанието изплува размазан образ. Далечен, неподвижен, непознат. Дарко сбръчка вежди. Върху лицето му се изписа страдание, предизвикано не от болката, която премазваше всяка частица от тялото му, а от неспособността да види ясно чертите.

Младежът заби нокти пръстта. И друг път беше допускал този образ да владее представите му. Видението го навестяваше често, когато беше малък. Образът изникваше в мрака на студените зимни нощи, но винаги оставеше безмълвен, безплътен, далечен.

Дарко се опита да поеме въздух, но тежестта на дънера проряза мускулите на гърдите му. Никога през всичките тези години не беше доверявал на Гаврил тайната си. Опитваше се да изгони от мислите си мимолетните срещи с видението. Да не си задава въпроси. Да не търси отговори. Но ето че сега, в последните мигове от краткия му живот, образът изплува отново. Неясен, размазан, безцветен. Дарко се опита да протегне ръка и да го докосне, но проклетата тежест не му разреши да помръдне. Той се отпусна върху влажната пръст. Видението затрептя и изчезна. Младежът почувства как в очите му бликнаха сълзи. От безпомощност, от непримиримост, от гняв.

Беше отлагал с години разговора с Гаврил. Сега вече беше късно. Никога нямаше да узнае коя е жената, която го навестяваше в сънищата.

Дарко облиза напуканите си устни. Ако беше мъртва, съвсем скоро щеше да я срещне. Тогава нямаше да я остави да си тръгне. Щеше да се вкопчи в ръката й и да я принуди да му разкаже всичко, за което не бе намерил дързост да попита баща си.

Устните на младежа се извиха в мъченическа усмивка. Там, горе, нямаше да е сам. Тази жена щеше да се грижи за него.

Той усети нещо топло, влажно и лигаво върху дланта си. Опита се да отдръпне ръката си, но не успя и стисна зъби.

Долови учестеното дишане на кучето. Усети дъха му на педя от устата си. Този приятел беше единственото живо същество, с което щеше да се сбогува преди края. Младежът отвори очи. Примига и отпусна отново клепачи.

Виденията започваха да го навестяват. Първо онази жена. Сега и Гаврил. Дарко си даде сметка, че трябва да запази будни сетивата си. Да не смесва представите. В този миг единствено присъствието на кучето беше реално. Останалото беше фикция. Пристигането на непознатата. Тревогата върху лицето на баща му…

Изведнъж усети лекота. Когато се отделяше от тялото, душата ставаше лека. Отърсваше се от съмненията, от терзанията, от грешките.

Младежът разпери ръце. Чувстваше се свободен, безгрижен, безтегловен. Всеки миг щеше да полети нагоре и да срещне и други волни души.

Усмихна се. Съвсем скоро щеше да срещне и нея… Повдигна бавно клепачи. Примига и напрегна слух.

Лигите, които течаха от устата на кучето, заливаха лицето му и бяха съвсем реални. Задъханият шепот на Гаврил и яката длан, която разтърси главата му, също.

Дарко сбръчка вежди. Беше още на земята. И по всичко личеше, че съдбата е намислила да го държи тук по-дълго, отколкото самият той очакваше.