Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (8)

8

Домакинът наля три пръста ледено пенливо вино във висока чаша и подаде питието на госта. Откакто бяха стъпили в къщата, не бяха разменили нито дума.

Въпреки изтощението, момчето се нахвърли лакомо върху току-що извадената от огнището домашна баница. Буташе нетърпеливо залъците в устата, режеше парчета прясно сирене, ронеше най-едрите зърна от гроздето.

Мъжът се въртеше около него, но избягваше да среща погледа му. Не задаваше въпроси, не натрапваше гостоприемството си, опитваше се да бъде колкото е възможно по-незабележим.

Когато гостът засити глада си, домакинът седна в отсрещния край на масата и си наля чаша вино. Отпи бавно и посочи към огромното сгъваемо канапе.

— Ще ти постеля тук. Наспи се добре! Утре ще те събудя в девет.

Роко въздъхна.

— Ченге ли си? — попита мрачно момчето, срещайки за първи път уморения поглед на мъжа със субаруто.

Домакинът се засмя.

— Далече съм от тоя бизнес.

— Защо тогава ме домъкна тук?

Онзи поднесе чашата към устните си.

— Представих си, че в къщата е малко по-уютно от килията. Пък и всичко на масата е екологично чисто. Можеш да ядеш на воля.

„Странен тип“ — изкриви устни Роко. Земята под краката им гори, а единствената грижа на този е всичко на масата да е екологично чисто!

Роко огледа огромната трапезария, която преминаваше в просторен салон на две нива. Нощните събития бяха прогонили съня от клепачите му и той заразглежда с любопитство интериора.

— Твоя ли е къщата? — попита момчето. Непознатият кимна.

— Сам ли живееш тук?

Мъжът завъртя чашата между пръстите си. Кристалът издаде странен скърцащ звук.

— Мисля, че е време да си отпочинеш. Утре те чака тежък ден. — Домакинът се надигна от стола и отнесе чашата в мивката. Роко остана сам в залятата от светлина трапезария.

Тайнствеността, с която се опитваше да забули всичко този тип, започваше да го изнервя. Какво си представяше? Че може да решава вместо него подробности от ежедневието? Кога да ляга, в колко да става и каква доза от истината да му поднася?

— Завивките са върху фотьойла. В хладилника има пресни плодове и бутилки с натурален сок. Не се наливай повече с вино! Утре мозъкът ти трябва да е бистър.

Роко вдигна глава. Не му пукаше за мозъка. Утре имаше желание да се добере единствено до самолетен билет за Торино.

— Трябва да се свържа с адвокатите на баща ми…

Домакинът извърна глава.

— За всичко това ще мислим утре. Сега просто се наспи. — Той намали яркостта на осветлението в салона и се отправи към високата дървена стълба, която отвеждаше към горния етаж.

Роко остана сам в полумрака.

Непознатият беше прав. Тук беше значително по-добре от килията. Младежът се загледа в сенките, които хвърляха клоните на дърветата върху осветената площадка пред входа. Изправи се и доближи до стъклото.

В къщата цареше неестествена тишина. А и навън всичко се беше смълчало. Птиците по дърветата, кучето в колибата, животните в обора. Дори огромният часовник върху стената не цъкаше така тревожно, както в началото. Покоя нарушаваше единствено туптенето на собственото му сърце.

Роко измъкна възглавницата между завивките и я метна върху дивана. Посегна към одеялото и в този миг погледът му падна върху връзката с ключове. Лежаха небрежно захвърлени върху ниска махагонова масичка само на крачка от фотьойла.

Гостът остави чаршафа и посегна колебливо към ключодържателя. Огледа внимателно всеки ключ, след това се спусна стремглаво навън.

Не биваше да губи нито миг. Някой от тези ключове със сигурност отваряше вратата на гаража.

Момчето прекоси двора и се отправи към ниската тухлена постройка. Точно тук бе прибрал домакинът огромния опръскан с кал джип. Чужденецът извърна предпазливо глава.

Къщата тънеше в мрак. Единствено бледата светлина на лампата в салона мъждукаше в нощната тъмнина.

Роко почувства как планът за бягство сам избуя в главата му. Нямаше документи, но приятелчетата в управлението не се бяха сетили да приберат пачката с парите. Така че спокойно можеше да се хвърли в някой влак. Трябваше да избере единствено направление без граничен контрол.

Той бутна с настървение малък сребрист ключ в секретната ключалка. Превъртя го и вратата отскочи назад.

Роко едва сдържа вика на задоволство. Всичко ставаше много по-лесно, отколкото очакваше. Той надникна в тъмното. Смълчаното субару дремеше на мястото си. Този звяр щеше да му помогне да се измъкне оттук.

Притвори безшумно вратата. Предстоеше най-трудната част. Да се върне в къщата и да прерови вещите на тайнствения благодетел. Все някъде щеше да открие ключа от джипа.

Роко пристъпи на пръсти върху пътеката. Огледа се и ускори крачка. Влезе в къщата и остави ключовете точно там, където ги беше намерил. Постоя за миг в полумрака, след това закрачи колебливо към високата дървена стълба.

Дали любезният домакин вече хъркаше?

Чужденецът тръсна глава. Развоят на събитията го притискаше да действа незабавно. Заставяше го да рискува, за да спаси пооръфаната си кожа.

Момчето постави крак върху най-долното стъпало и дървото изскърца. Роко се закова на място. Изчака няколко безкрайни секунди и след като не долови никакъв шум, пое предпазливо нагоре.

Стигна до средата на стълбата и зърна на нивото на очите си равен дървен под. Огледа помещението. Просторен салон, който много приличаше на онзи долу. Младежът пое глътка въздух и я задържа в гърдите си. Учестеното му дишане можеше да го издаде. Бързите стъпки също.

Постави крак върху следващото стъпало. Движеше се леко, като котка, която иска да се добере до паницата с мляко, без стопаните да я усетят. Роко се изкачи до площадката и погледът му падна върху висок инкрустиран скрин. Дори да прерови чекмеджетата, едва ли щеше да открие това, което търсеше. По-вероятно беше ключът да е захвърлен в купата от скъп китайски порцелан, която се мъдреше върху пищната мебел.

Тръгна пипнешком. Налагаше се да действа ловко. Една грешна стъпка беше достатъчна, за да прати всичките му надежди по дяволите.