Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (51)

51

Знаеше, че ако се разтършува, ще го намери. Махалата се състоеше от няколко къщи, повечето от които нямаха дори вътрешен двор. Делийски завъртя незапалената цигара между пръстите си. Мотоциклетът на пришълеца със сигурност бе наврян в някой миризлив обор. Или бе потулен под купа сено в порутена плевня.

Лейтенантът заби поглед в добре залостения прозорец на втория етаж. Някой се криеше в болничната стая на медицинската служба. Можеше да разбере кой е само с един точен изстрел в ключалката. Стрелбата, разбира се, щеше да привлече вниманието на съседите, а самият той рискуваше да се превърне в посмешище, в случай, че Найла бе приютила под крилото си някой изритан от къщи пияница. Инцидентът щеше да разтърси не само къщите наоколо, но и кариерата му. Тази перспектива, обаче, не го плашеше толкова, защото така или иначе бе преживял немалко бури. Щеше да оцелее и след поредния тайфун.

Герасим Делийски смачка цигарата и я набута в джоба на ризата. Чувстваше се обграден от неприятели. От хора, в които бе вярвал, но които бяха измамили доверието му. Гаврил, Найла, Гълъбина, колегите. Дори свещеникът избягваше да се изправи очи в очи с него. Лейтенантът въздъхна. Всички играеха нечестно. Крояха користни планове. Лъжеха, криеха намеренията си, преследваха нечисти цели. В центъра на този хаос лежеше пресен труп. Всички знаеха, че е извършено зловещо престъпление. Но никой не се интересуваше от причините. Никой не настояваше да бъдат наказани виновниците. Дори онези отгоре си затваряха очите, оставяйки го да се блъска сам в слепи стени.

Той измъкна отново цигарата. Къде ли Гаврил бе завлякъл чужденеца? И за какво, по дяволите, му беше необходим на Герев онзи нехранимайко?

Делийски се вторачи отново в прозореца. Теориите на усойницата Гълъбина за тайни заговори бяха плод на неутолимата й жажда за отмъщение. Тази жена беше непоколебима в желанието си да получи онова, към което от години така отчаяно се стремеше.

Лейтенантът захапа с настървение долната устна. Ако отмъщението действително беше ястие, на което човек би могъл да се наслади единствено когато е поднесено студено, то госпожица Гъдева бе чакала твърде дълго. Ако се помотае още малко, рискуваше да не усети изобщо вкуса му.

Той се усмихна горчиво. Не биваше да разрешава на психоложката да му оказва натиск. Да направлява мислите му. Да пречупва волята му. Трябваше да запази здравия разум. Чистия поглед. И точната преценка за нещата.

Зад гърба му изскърца врата. Делийски трепна и се обърна. В първия миг помисли, че има халюцинации. Примига невярващо и се изправи рязко.

— Мислех, че си в града…

— И аз така мислех… Че си в града… Всъщност, не трябва ли да си там? — Найла го изгледа предизвикателно. Делийски присви очи. Това момиче започваше да се държи прекалено дръзко. Изпробваше търпението му. Поставяше на изпитание добрите му обноски.

Докторката не дочака отговора и обясни безизразно:

— Изпуснах автобуса в осем. Ще се опитам да хвана този в десет. — Тя закопча късото сако и спря в края на алеята.

— Случило ли се е нещо?

Делийски приближи и застана на крачка от нея.

— Нищо. С изключение на това, че си имала посещение…

— Всеки ден имам десетки посещения. Ако си забравил, това ми е работата…

Изведнъж мъглата в главата на полицая започна да се разпръсква. Някой от иманярите беше пострадал. И се нуждаеше спешно от помощ. Затова непознатият летеше като луд. Лейтенантът една сдържа усмивката си.

Гълъбчето Найла се готвеше да излети в гората. Ако самият той проявеше достатъчно ловкост, красавицата съвсем скоро щеше да го отведе в пещерата на разбойниците.

— Ще те откарам до спирката… — Делийски измъкна от джоба ключа от колата.

— Не си прави този труд. След три минути съм там. Освен ако… не искаш да се увериш, че ще се кача в автобуса…

Делийски се засмя.

— Нямам основание да се съмнявам в искреността ти…

Той доближи на смущаващо разстояние.

— Знаеш ли кое е най-хубавото?

Найла издържа погледа му.

— Че нямаш представа колко ти вярвам…

— Още по-хубавото е, че ти, лейтенант, нямаш представа колко си губиш времето, като се въртиш наоколо. — Найла придърпа късото сако и пристъпи напред. Телата им почти се докоснаха.

— Заблудата те води постоянно при мен, а твоята компания, лейтенант, ми доставя огромно удоволствие… — Найла погледна часовника и тръсна глава. — Ако не побързам, ще се наложи да гоня автобуса в два. А не искам денят да отива по дяволите. Всъщност… — тя присви очи. — … не е ли по-удобно да ме хвърлиш в града?

Делийски облиза устни. Не бяха минали и два часа от първата им среща, а красавицата отново се опитваше да го отстрани от мястото на събитията.

— Какво иска онзи с мотора от теб? — Дружелюбността в погледа на полицая изчезна. Топлината в гласа му се стопи. Найла сбръчка изрисуваните си вежди.

— Не водя отчет кой от селяните пристига с мотор, кой на кон и кой с каруца…

Делийски протегна ръка и стисна лакътя й.

— Не си играй с огъня, момиче! Знаеш, че имам слабост към теб, но в живота следвам един непоклатим принцип: Не разрешавам чувствата да пречат на работата ми.

Найла издърпа лакътя си и впери студения си тъмен поглед в суровото лице на полицая.

— Откакто се помня, се ръководя от същия принцип, лейтенант. Тъкмо затова с теб толкова си приличаме… — Тя издърпа вратата на градината. — А сега ме остави да си свърша работата! — Найла прекрачи прага и извърна глава.

— Между другото… таванът в стаята на втория етаж тече. По стените е плъзнал мухъл. Проветрявам по няколко пъти на ден, но чернилката пълзи като проказа. — Тя облиза устни. — Не е лошо да кажеш на твоите приятелчета в града да изпратят майстор. Трябва да се сменят керемидите и… да се измаже навсякъде. — Докторката се завъртя на пети.

— Както знаеш, вече нямаме кмет. Пък и да имахме… — Тя повдигна рамене. — … все същата работа.

Делийски пъхна ръце в джобовете на панталона.

— Нямам приятели сред управниците в града. Ако настояваш, ще свърша тази работа сам.

— Ти си истинско съкровище, лейтенант… — Найла се усмихна сдържано и забърза по калдъръма надолу. Делийски постоя няколко секунди в средата на пътеката, след това се спусна стремглаво към реното.

Красавицата беше умна. Но не толкова, че да заблуди старо куче като него. Какво се опитваше да го убеди? Че само тя и никой друг влиза в онази стая? Той завъртя ключа. Предницата на автомобила се надигна и машината заизкачва върха.

Делийски задържа дъха в гърдите си. От площадчето пред Кънчовото кафене селото се виждаше като на длан. Оттам щеше да се убеди дали госпожица Фурера действително щеше да скочи в автобуса. Или щеше да кривне по някоя от пътеките, които водят в планината.

Реното спря пред кафенето и Герасим Делийски чу олелията, която долетя отвътре. Но точно в този миг пиянските свади на безделниците бяха най-малката му грижа. Вълнуваше го единствено да не изпусне гълъбицата от погледа си.

Автобусът се зададе, направи пълен кръг и спря пред навеса. Найла Фурера изчака слизащите да освободят входа и сложи изящния си крак върху стъпалото. Делийски я видя да потъва във вътрешността.

Добре! Красавицата спечели първия рунд. Но двубоят едва сега започваше. Лейтенантът се заслуша във виковете, които долитаха от сумрачната, воняща на вкисната бира изба. Нямаше намерение да си губи времето с пиянски раздори. Чакаха го много по-важни задачи.

Той скочи в реното и се спусна към черквата. Вече втори ден поп Недялко се криеше като подплашено псе. Какво знаеше тази стара лисица? Кого криеше? И защо?

Автомобилът се заклати по улицата, която отвеждаше към храма. Вратата на двора беше заключена. На желязната решетка висеше новичък катинар.

Той стъпи върху камъка пред входа и надникна над тухлената ограда.

— Бабо попадийо, кажи на поп Недялко да излезе! — Твърдостта в гласа му стресна възрастната жена. Тя се надигна от лехата с тиквите, взря се във физиономията, която надничаше над тухлите, след това отвърна благо:

— Няма го, синко. Отиде в града. Тръгна рано, да не го хване жегата.

Делийски скочи на земята. Още един в града. Какво се бяха залетели всички натам? Като мухи, кръжащи над питата с мед. Може би Найла беше права. Тук човек само си губи времето.

Полицаят се отпусна зад волана. Мотористът беше потънал вдън земя. Бе прелетял из селото, без да оставя следи. Освен ако… не беше още там. В стаята на втория етаж.

Лейтенантът разтри слепоочията си. Съществуваше резервен вариант, до който вероятно щеше да се наложи да прибегне. Той зави по улицата към кръчмата. Веднъж седмично свекървата на стрина Вева, старата Марковица, проникваше в крепостта на Найла, за да избърше праха и измие калните стъпки по пода. Правеше го срещу шепа жълти стотинки, но докторицата беше доволна, че не трябва сама да върши тази работа.

Делийски остави колата под върбата на площада и закрачи към входа на кръчмата. Найла не му беше необходима. Сам щеше да узнае онова, което го интересуваше.

Той блъсна вратата и прекоси влажното сумрачно помещение. Може би старата Марковица стискаше не само ключа, но и част от загадката на стаята на втория етаж.

Лейтенантът подпря лакът върху мокрия тезгях и потропа нетърпеливо с пръсти върху дървото. Огледа се и в следващия миг разбра, че срещата с Марковица ще трябва да почака…