Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (84)

84

Градините приличаха на кът от рая. Наоколо ухаеше на трева. Слънцето се бе сгушило зад билото на планината и дремеше, унесено в блажена дрямка. Небето беше чисто, равно и бездиханно. Вятърът бе прогонил облаците и се беше притулил ниско зад хребета.

Дафни крачеше по прашния път и вдишваше с пълни гърди уханията на изсушени треви. Лятото си отиваше, но в прощалната му прегръдка с природата нямаше меланхолия, само обещание. За нови лета. За нов живот. За нови вълнения.

Младата жена спря и обходи с поглед върховете на планината. Когато беше малка, си представяше, че именно тук Бог е сътворил рая. Тя намести чантата върху рамото си и заизкачва отново височината.

Някога беше живяла на това място. Не бе разгневила никого. Не я бяха изгонили като грешница. Беше си тръгнала сама.

Дафни се вторачи в прашните върхове на обувките си. През всичките тези години дълбоко в себе си бе вярвала, че ще се върне. Без да знае точно кога. Нито защо. Без да гради планове. Без да робува на безпочвени фантазии.

Почувства, че се задъхва и захвърли чантата върху пръстта. Нещо я влечеше към тази земя. Спомените. Усещането за свобода. Представата за рая.

Къщата се мерна пред погледа й и Дафни присви очи. Постройката изглеждаше величествена, пищна, окъпана в лъчи. Като палат от приказка на Шехерезада. Истината е, че и там, на брега на езерото Гарда, също живееше в палат. Не й липсваше нищо. Нищо, освен частица от рая.

Дафни почувства как сърцето й заудря гърдите. Слънцето започна да жари кожата й. Жегата стана непоносима.

Тя бръкна в чантата и измъкна бутилка минерална вода.

Момчето, което срещна на площада, беше право. Трябваше да извести, че пристига. Не го направи. До последния миг не беше убедена, че ще тръгне. Не искаше да всява смут в живота на тези хора. Нито да ги засипва с празни надежди.

Завъртя капачката и стисна отново дръжката на чантата. Къщата й се стори отчайващо далече. Пътят, който водеше към фермата, изглеждаше мъртъв. Дафни не чуваше никакъв звук. Не долавяше никакъв полъх. Не забелязваше никакъв признак на живот.

Ненадейно усети, че умората я връхлита с неподозирана сила. За първи път през този безкраен ден се запита дали постъпи правилно като тръгна насам.

Тя дръпна края на шапката върху лицето си и пое отново по пътеката.

Стисна зъби и почувства как дръжката на чантата се впи в рамото й. Беше късно да се върне назад. Изведнъж Дафни чу лая на кучето и се закова на място. Пазачът известяваше за пристигането на неканен гост. Тя облиза нервно устни.

През цялото време, докато пътуваше насам, се опитваше да си внуши, че единствената причина, поради която се намира тук, е онази глупава история с ченгето Делийски. Дафни тръсна глава. Решимостта възвърна силите й. Тя застана пред високата дървена порта и огледа таблото със звънците. Посегна към бутона, под който беше изписано името, но веднага отдръпна ръката си. Бутна вратата с върховете на пръстите си и първото нещо, което съзря, беше недружелюбната физиономия на песа.

Животното видя как посетителката прекрачи прага. Но вместо да се нахвърли срещу нея, отстъпи примирено назад. Дафни се поколеба. Изчака няколко секунди, след това пристъпи уверено върху покритата с огромни каменни плочи пътека.

Някъде се открехна врата. Изведнъж всичко наоколо замря. На прага на къщата изникна стройна мургава млада жена с падаща до кръста катраненочерна коса. Непознатата беше облечена в късо бюстие и панталонки, изрязани над коленете.

Дафни отстъпи назад. Завлачи чантата обратно по плочите. Потърси обяснение в безцветните очи на кучето, но откри там само любопитство.

Песът следеше напрегнато всяко движение на новодошлата. Ушите му бяха щръкнали. Синджирът се въргаляше в пръстта.

Смехът на жената с дългата коса разбуди тишината. Дафни понечи да прекрачи прага на портата заднешком, но се препъна, залитна и се вкопчи в рамката на портата.

Непознатата извърна глава и в този миг погледите им се срещнаха. Жената с късите панталонки изгледа изпитателно гостенката. Издърпа косата върху рамото си и се отправи към навеса.

Едва сега Дафни забеляза лъскавия мотоциклет, сгушен в сянката на плевника. Чаровната посетителка избута тежката машина към оградата зад къщата. Отвори вратата, която отвеждаше към градините. Възседна мотора и се спусна по склона.

Дафни притвори зад гърба си тежката дървена порта. Отмести поглед към кучето и след като не откри в малките му кръгли очи зъл пламък, закрачи по-спокойно върху нагорещените плочи.

Домакинът се готвеше да затвори вратата, когато съзря гостенката. Дафни видя как зениците му се разшириха от изненада. Чертите му се изопнаха. Върху лицето му се изписа объркване.

Гаврил постоя няколко секунди, загледан в поруменялото от слънцето лице на жената срещу него. След това изрече първото нещо, което му дойде наум:

— Какво правиш тук, Дафни?

Гостенката се усмихна. Бяха изминали толкова години, а продължаваше да притежава власт над този човек. Да извиква в погледа му онзи внезапно разгарящ се плам на възторг и първично любопитство.

— Дойдох да се погрижа за детето си. — Въпреки че изрече думите тихо, в гласа й прозвуча непоколебимост.

Гаврил постоя няколко мига неподвижно, след това се отмести от прага. Дафни пристъпи и усети, че я облъхна хлад.

— Хубаво е тук — усмихна се тя, оглеждайки вътрешността на къщата.

Домакинът затвори вратата и се загледа в стройната фигура на посетителката.

— Знам, че трябваше да се обадя, но до последния момент не бях сигурна, че ще тръгна… — Тя сведе поглед. Шапката скри лицето й.

— Някога взимаше по-смело решения… Тръгваше, без да се колебаеш…

— С годините човек започва да обмисля всяка крачка… — Дафни свали внимателно шапката и я остави в края на дивана.

— Къде е Роко? — попита безизразно тя. Гаврил не отговори.

— Ако беше споделила намерението си да дойдеш дотук, щях да се опитам да те убедя, че моментът на пристигането ти е страшно неподходящ… — В думите му прозря недружелюбност. Дафни вирна брадичка.

— Когато детето ти е в опасност, не чакаш подходящ момент, за да се притечеш на помощ…

Гаврил поклати глава. Доближи и застана на педя от лицето й.

— Закъсня, Дафни. Трябвало е да се погрижиш за детето си по-рано…

Дафни вдигна очи и издържа погледа му.

— Изпратих го при теб, за да му покажеш как изглежда раят. А не да го набуташ зад решетките.

— Роко не е стоял нито миг зад решетките. През цялото време беше тук, в тази къща, под този покрив. Това обаче не означава, че не трябва да е отговаря за постъпките си…

Дафни почувства, че я обзема гняв.

— Явно с възрастта започвам да взимам неправилни решения. Не трябваше да убеждавам Роко да идва тук. Нито да изминавам цялото това безумно разстояние, за да слушам упреците ти.

Гаврил сведе глава.

— Не те упреквам за нищо…

Той пристъпи напред и обхвана с тежките си длани раменете й.

— Радвам се, че момчето дойде. — Домакинът побърза да отдръпне ръцете си. — Никой не знае за случилото се. Въпросът е, че самият той трябва да осъзнае грешката си. И да намери начин да изкупи вината си.

Гаврил повдигна с пръст брадичката й и се вгледа в изпъстрените й със златисти точици очи.

— В момента Роко се намира в чистилището. Дай му време да прогони демоните, които го връхлитат.

Дафни обърна гръб. Роко не живееше в свят на демони. Беше ги срещнал за първи път тук. В компанията на добрия, щедрия, отзивчивия, всепрощаващия Гаврил Герев.

— Мисля, че е по-добре момчето да не те заварва тук.

Думите я накараха да трепне. Беше дошла да върне Роко вкъщи. Не можеше да го остави сам в тази чужда страна. Сред непознати хора. Сред хаоса на непонятни нрави и груби привички.

— Обясних ти по телефона, че това, което извърши Роко, го превръща в заложник на закона. Направих невъзможното, за да прикрия следите му. Преди няколко дни пристигна факсът за освобождаването му.

— В такъв случай нищо повече не го задържа тук…

Гаврил въздъхна.

— Момчето изживява своя собствен катарзис. Отведеш ли го сега, може би никога няма да има шанса да проумее грешката си. И да се опита да я поправи.

Дафни преглътна.

— Ще отида в къщата. Там ще размисля на спокойствие.

Гаврил кимна.

— Ще те откарам до там. — Той отвори вратата. Гостенката пристъпи колебливо.

— Срещнах Дарко — изрече ненадейно тя. Гаврил извърна рязко глава. По лицето му пробяга тревога.

— Тръгваше за града… — обясни с равен глас Дафни.

Домакинът заключи вратата и се отправи към гаража. Дафни закрачи след него.

— Каза, че учи в столицата…

Гаврил спря и остана няколко секунди загледан в плочите върху пътеката.

— Не е трябвало изобщо да го заговаряш…

— Сам дойде при мен… Предложи да ми помогне за багажа.

Едва сега Герев съзря огромната пътна чанта в края на алеята. Отключи гаража и хвърли сака в багажника на субаруто. Отвори предната врата и зачака гостенката да се настани върху седалката.

Дафни доближи и се вгледа в очите му.

— Мога да си представя колко ти липсва… Но и ти трябва да осъзнаеш, че е време Дарко също да поеме своя път…

— Никога не съм го спирал. Влезе от първите в медицинския факултет. Сам се отказа, защото предпочете да остане тук…

Дафни поклати глава.

— Предпочете да остане с теб. Вероятно си е представял, че без помощта му няма да се справиш. Че ти е необходим, за да събираш гроздето, да се грижиш за добитъка, да сложиш в ред битието си.

Герев пусна вратата.

— Изкарахме двадесет прекрасни години заедно.

— Убедена съм в това… — Дафни издърпа вратата и постави крак върху стъпалото. Гаврил заобиколи и се настани до нея. Няколко секунди и двамата останаха безмълвни.

— Дарко е прекрасен младеж. Честен, отговорен и искрен. — Гаврил изричаше думите, без да отмества поглед от предното стъкло. Събеседницата му извърна рязко глава.

— Искаш да кажеш, съвсем различен от Роко…

Гаврил впи пръсти във волана.

— Не си мисля такова нещо…

— Разбирам намека ти. Постигнал си със сина си това, което не успях да направя със собственото си дете…

— Дарко също е твое дете. Странно, защо винаги забравяш тази подробност. — Гаврил удари с юмрук върху волана. Дафни трепна и видя как лицето му се сгърчи. Той завъртя ключа и субаруто подскочи. Дафни се вкопчи в дръжката над главата си.

Автомобилът се затресе и спря пред огромната дървена порта. Герев изчака нетърпеливо преградата да се плъзне по релсата. Джипът се спусна по склона.

Гаврил се вкопчи в кормилото и загледа неподвижно напред. Погледът на спътницата му остана зареян по върховете на отсрещните планини.