Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (70)

70

Гълъбина го забеляза първа. Клатушкаше се по прашния път като прозрачен призрак. Беше слаб, мръсен и дрипав. Вероятно пристигаше пеша от някое от съседните села.

Гъдева се притули в сянката на черницата и изчака непознатият да приближи. Надникна през клоните и се вгледа в чертите му. Изпита физиономия, хлътнали очи, набраздено от преждевременна старост лице. Накъде се беше запътил този странник? И кой вятър го беше довял тук?

Психоложката видя непознатият да стърчи на прага на кръчмата. Дали търсеше някого? Или просто искаше да гаврътне на спокойствие няколко юзчета гроздовица? Гъдева излезе от прикритието си.

— Защо стоите тук като прогонен? В този край сме гостоприемни хора. Не оставяме другоселец на пътя…

Непознатият извърна глава. Гълъбина се закова на място. Погледът му беше празен. Бузите бяха насечени от дълбоки бръчки. Върху челото се мъдреше грозно зараснал белег.

Психоложката преглътна. Тези малки безцветни очи… Напомняха й нещо, което услужливата й памет в момента упорито отказваше да възстанови.

— Ти… да не си… — Тя се сепна и размаха ръка. — Каква съм завеяна! Сетих се, че съм оставила яденето на печката. — Гълъбина направи крачка назад.

— Не стой отвън! — провикна се психоложката, спускайки се по кривия сокак към мандрата. — Кръчмарката е отзивчива жена. Ще ти приготви нещо за ядене.

Гъдева затича по улицата. Когато стигна до чешмата, спря да си поеме дъх. Наплиска лицето си и пи с шепи от ледената вода.

Паметта рядко й изневеряваше. Този нещастник беше краят на нишката, която Делийски отдавна се опитваше да докопа. Тя зарови в чантата. Трябваше незабавно да извести лейтенанта за откритието си.

Доближи апарата до ухото. Яначко Кречеталото се завръщаше в селото. Беше изминало доста време от деня, в който баща му изгоря заедно с къщата. След случката Яначко се запиля нанякъде. Злите езици разправяха, че се присъединил към бандата на Копача. Никой обаче не беше потвърдил тази мълва.

Гълъбина пусна ядосано апарата в чантата. Страшно умно от страна на лейтенанта! Да си изключи мобифона, когато всичко наоколо гори!

Тя размисли за миг, след това забърза обратно към площада. Беше й дошло до гуша да върши работата на Герасим. Щеше да го направи и този път. Може би за последно. Просто защото случаят не беше за изпускане.

Гъдева ускори крачка. Нямаше да изпуска пришълеца от погледа си. Щеше да го държи под око, дори да се наложи да прекара нощта в сянката на близкото дърво. Не беше изключено Кречеталото да я отведе в бърлогата на иманярите. Тогава Делийски трябваше да намери много специален начин да й се отблагодари.

Тя изкриви устни. Надяваше се дотогава умът в главата на лейтенанта да е дошъл на мястото си. Надникна зад ъгъла на магазина.

Кречеталото беше изчезнал. Психоложката огледа пустеещия площад.

Ако Яначко бе събрал смелост да прекрачи прага на кръчмата, вече го държеше в ръчичките си. И за нищо на света нямаше да му разреши да й се изплъзне. Защото залогът бе твърде висок. А нейният дял, макар и нищожен, щеше да й донесе така жадуваната разплата.

Гълъбина преглътна нервно. Единственото й желание беше да види Гаврил, разпънат на стълба на позора. Сам. Безпомощен. Изоставен от всички.

Тя се усмихна. Само представата за това, което предстои, я изпълни с приятното усещане за задоволство.