Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (43)

43

Найла Фурера заключи вратата на кабинета и забърза по тихия коридор. След малко по пейките щяха да накацат любимите гълъбчета. Старци, които не изпускат ден, без да получат подробна картина за състоянието на кръвното си. Лели и чичовци, които от години влачат хомота на едни и същи болежки. Недочуващи столетници, които настояват да им бъде изписано хапче за слух. Недовиждащи баби и дядовци, които на осемдесет бяха решили, че е време да прогледнат.

Имаше и такива, които се оплакваха, че на шейсет не се хранят така обилно, както на тридесет. Други не се примиряваха с факта, че не работят по осемнадесет часа на ден, както, когато са били на четиридесет. Най-достойни за съчувствие обаче бяха онези, които искрено страдаха, че вече не могат да пият толкова, колкото на младини.

Найла намираше, ако не лек, то поне ободрителна дума за всеки. Търпеливо изслушваше оплакванията, изписваше илачи, изричаше съвети. И винаги отпращаше пациентите с надеждата, че няма да ги види поне в близките няколко дни. Тези надежди, обаче, се оказваха твърде безплодни, тъй като на следващата сутрин обичайните посетители пристигаха отново, нарамили кошници с яйца, бидони с мляко или някоя току-що оскубана кокошка. Даровете бяха предназначени за младата докторица, от която селяните очакваха да сложи край на болките, да изцери недъзите и да прогони терзанията им.

Найла стигна до дъното на коридора и се огледа. Измъкна връзката с ключове и набута крайния в ключалката. Вратата се открехна и докторката хвърли бърз поглед през рамо. Промуши стройното си тяло през пролуката и затвори безшумно. Облегна гръб върху вратата и стисна очи.

Вече трети ден се промъкваше като крадец. Пристигаше преди изгрев-слънце и се изнизваше на пръсти. Нямаше представа докога ще продължи играта на криеница. Не искаше да мисли какво ще се случи, ако я усетят. Делийски беше започнал да се навърта наоколо и непрекъснато душеше, оглеждаше, разпитваше.

Найла щракна ключа върху стената и неоновата светлина заля помещението. Тя присви очи. Пое дълбока глътка въздух и доближи до тясното болнично легло.

Гледката беше потискаща. Фурера отметна завивката. Измъкна от шкафа малко матово шишенце и наля няколко капки разтвор във висока прозрачна чаша. Разклати стъклото и повдигна сместа към светлината.

Поредната доза. Ако продължаваха с това темпо, изходът можеше да е фатален. Въпреки това Гаврил не търпеше възражения. Никой не биваше да узнае. Да види. Да се усъмни.

Докторката чу тропването на външната врата. По дяволите! Тези хора нямаха елементарно чувство за такт. Пристигаха по тъмно и висяха в коридора, докато чистачката не ги прогони като нахални псета, които вечно се свират на топло.

Найла се огледа трескаво. Разполагаше с по-малко от минута, за да се измъкне незабелязано. Знаеше, че точно толкова е необходимо на посетителя да изкачи стълбите.

Беше отмерила всяко движение. Действаше бързо, ловко и безшумно. Когато приключи, остави чашата на място. Заключи шкафа и метна отново завивката върху непомръдващото тяло. Огледа помещението и изгаси лампата. Постави длан върху дръжката на вратата.

Не биваше да я заварват тук. Натисна бравата. Прекрачи прага и в този миг усети нечие нежелано присъствие.

Найла вдигна глава и с усилие потисна вика си. Само на крачка от нея в мрака на безлюдния коридор стърчеше тъмна фигура. Тя се вгледа в чертите. Сърцето й заблъска безмилостно гърдите. Слепоочията й запулсираха до пръсване.

Колумбийката примига. Бяха я хванали на местопрестъплението. И никакви обяснения, оправдания и смекчаващи обстоятелства не бяха в състояние да омаловажат вината й.

Тя дръпна вратата зад гърба си и с облекчение чу прищракването на секрета. Не беше дори съучастник. Беше главният извършител. Найла преглътна с усилие. Оттук нататък пороят от събития щеше да се отприщи. Лавината щеше да я повлече надолу. Тя облиза устни.

Нямаше представа какво я очаква. Ако обаче някаква върховна сила беше в състояние да върне нещата назад, дикторката не би се поколебала да поеме отново същия риск. Да се спусне по същия стръмен и пагубен път. Да постави на карта съдбата си.