Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (86)

86

Беше изгубила представа за времето. Поклащаше се равномерно в поскърцващия люлеещ се стол, когато дочу задъхания рев на субаруто. Трепна, но не се изправи. Остана загледана в неподвижните върхове на боровете, които се издигаха пред погледа й като мрачен декор от отдавна завършила драма.

Зад къщата се простираше гората. Гъста, тъмна и непроходима. Дафни притвори очи. Заслуша се в тишината, но не улови нито шум от приближаващи стъпки, нито откъслечни думи.

— Защо стоиш сама в тъмното? — Гласът долетя зад гърба й, но тя не извърна глава. Свали босите крака от ръба на стола и огледа сянката, която изникна на прага на просторния сумрачен салон.

Посетителят пристъпи колебливо и се огледа. Остави върху високата дъбова маса пакета, който стискаше в ръката си, но не посегна към ключа на лампата.

— Опитвам се да разбера откъде извира магията на това място. — Столът поскръцна отново и Дафни закова поглед в последните за деня отблясъци върху бездънното тъмнеещо небе.

— Магията е в миговете, които човек изживява тук. — Гаврил издърпа вратата на стария, оплетен в паяжини бюфет и измъкна оттам огромна фруктиера. — Приготвих ти нещо за ядене — изрече с внезапна бодрост в гласа той.

— Не беше необходимо. Не съм гладна. — Дафни постави стъпалата си върху ръба на стола.

— Въздухът тук разбужда апетита. Донесох ти баница с пиле, домашно сирене, бутилка розе от тазгодишната реколта и току-що откъснати плодове от градината.

Дафни изгледа равнодушно пакета върху масата.

— Не съм гладна — повтори вяло тя.

— Знам, че обожаваш прясното вино… — Гаврил измъкна от шкафа две високи кристални чаши.

— Обожавам всичко на това място, Жил… — Столът се залюля отново. Равномерното поскърцване разбуди тишината.

Гаврил остави чашите върху масата и прекрачи прага на балкона. Опря длани върху ръждясалия парапет и се загледа в заспалата гора.

— Доведох кучето. Ще остане при теб. Опасно е да стоиш сама. Мястото е отдалечено. Из планината бродят всякакви типове.

Дафни въздъхна.

— Не е необходимо да се безпокоиш за мен… — изрече равнодушно тя.

Герев кимна и се изправи.

— Ще приготвя вечерята.

Дафни вдигна ръка.

— Не сега. По-късно…

Той домъкна от стаята висок разкривен стол, настани се до нея и промуши крака между железните пръчки на парапета. Няколко минути и двамата останаха мълчаливи.

— Роко се върна. Бях го изпратил да наобиколи новите колиби…

Лицето на Дафни остана безизразно.

— Благодарение на теб овчарите и дърварите имат къде да се подслонят. — Гаврил говореше, без да я поглежда. — Новите постройки са като миниатюри от приказките. С нищо не напомнят порутените колиби, които изгоряха в пламъците…

Дафни се размърда върху стола.

— Всички в семейството вярваха, че над жълтиците тегне проклятие. Затова и никой не се осмели да посегне към гърнето дори когато отчаяно имахме нужда от златото.

— Парите отидоха за благородно дело.

Дафни облиза устни.

— Не е необходимо селяните да узнаят, че съм измъкнала гърнето. Семейството пази тайната близо две столетия. Онази моя прапрабаба със сигурност не би желала любовта на бея, който й е подарил богатството, да се превърне от красива легенда в пошла делнична история.

Гаврил се загледа в спокойните черти на събеседницата си.

— Със сигурност си наследила от онази твоя прапрабаба способността да разпалваш изпепеляващи страсти…

Дафни въздъхна.

— Единственото изпепеляващо чувство в живота ми е усещането за безмерна празнота…

Гаврил поклати глава.

— Не си причинявай закъснели терзания, Дафни. Няма никакъв смисъл от подобно усилие…

Дафни тръсна глава.

— Когато прецениш, че Роко е изкупил вината си, ще те помоля да ми го върнеш. И без това ми остана единствено той…

Гаврил придърпа стола към нея и се вторачи в лицето й.

— Това, което извърши Роко, не се изкупва с няколко благородни жеста. Идеята да изтъргуваш провинението му, не беше от най-блестящите…

Дафни въздъхна.

— Уморена съм от уроците ти по морал, Жил. От години се примирявам с всяко твое решение…

В погледа на Гаврил проблесна искрица ярост.

— Просто защото никога не оставяш никакви възможности за избор. Нито на себе си, нито на околните.

Тя прехапа усти. Не беше дошла тук, за да разчиства стари сметки. Нито да изравя томахавките от миналото. И да ги размахва настървено. Беше дошла да сключи мир. Със себе си. С Гаврил. С призраците, които я преследваха неуморно.

— Онзи човек… ще се оправи ли? — попита вяло тя.

— Надявам се. Найла се грижи за него. — Веднага съжали, че спомена името на докторката. Дафни никога не говореше за Лоренцо. Не споделяше подробности от живота в двореца на езерото. Не даваше индикации дали е щастлива или отегчена в онази златна клетка. Единственият, който не криеше възторга си към всичко, което беше постигнал недостижимия Лоренцо Рочели, беше фукльото Роко.

— Момичето е прекалено младо за теб… И прекалено опитно, за да споделя компанията на Роко.

Гаврил примига неразбиращо.

— Момичето няма нищо общо с мен. Колкото до Роко…, мисля, че е достатъчно голям, за да прецени сам от какво има нужда. Освен това… — Гаврил млъкна, сведе глава и зарови с върха на обувката в разронената мозайка на балкона. — Освен това, твоят скъп Роко изобщо не е светец…

Бледите устни на Дафни се извиха в усмивка.

— Ако ставаше въпрос за Дарко, щеше да се бориш със зъби и нокти, за да го държиш далече от изкушение като онази Найла.

Гаврил заби лакти в коленете си.

— Отново грешиш. Никога не съм ограничавал Божидар в избора му…

Лицето на Дафни се сви в отегчена гримаса.

— Никой не те обвинява за нищо, Жил. Не е необходимо да се горещиш…

Гаврил кимна и се изправи. Дафни чу стъпките му да потъват във вътрешността на къщата.

Беше дошла тук да намери покой. Не да се изправя срещу обстрел от обвинения. Нито да плете защитна мрежа от набързо скалъпени оправдания.

Тя напрегна слух. Не долови никакъв звук. Вероятно Гаврил си беше тръгнал. Беше извършил доброто дело за деня. Беше се погрижил гостенката да не примре от глад. Да не се разкапе от скука. Да не си въобрази, че прошката е привилегия, която можеш да извоюваш само с няколко безкористни жеста.

Дафни залюля отново стола. Щеше да прекара нощта в компанията на бутилка младо вино и един вироглав пес. На сутринта щеше да събере парчетата от разпиляното си битие, да набута Роко в автобуса и да го отведе там, където му беше мястото. При могъщия Лоренцо Рочели в разкошния му палат на брега на фантастичното Лаго ди Гарда.