Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (14)

14

Погребението бе насрочено за десет сутринта. Делийски облече тъмен костюм, раирана вратовръзка и риза в наситен виолетов цвят. Огледа отражението си в огледалото и се запита дали облеклото му е достатъчно подходящо за случая. На опелото в черквата щяха да присъстват шепа хора. Семейството, роднини и неколцина съседи. Повечето от жителите на селото по това време на деня бяха на полето. Едва ли щяха да изоставят работата си, за да уважат церемонията.

Герасим Делийски хвърли последен поглед в огледалото, след това затърси ключовете. Беше изкарал тежка нощ. Настъпващият ден също се очертаваше да не е от леките.

Той заключи външната врата и се отправи към автомобила пред къщата. Към обяд щяха да се изсипят ония типове от столицата. Комисията по разследване на случая щеше да рови навсякъде. Да гледа под лупа всяка подробност. Преди това обаче се налагаше да погребе жертвата. Всъщност истинската причината, поради която се измъкваше от къщи преди да пропеят първи петли, беше върховната издънка в кариерата му. Петното в биографията му, което от днес нататък щеше да се размазва и да оставя грозни следи върху професионалната му чест.

Делийски поклати глава. Неоправдано предоверяване. Превишаване на правомощията. Безогледно нарушаване на закона. Обвиненията бяха напълно достатъчни, за да го принудят да си напише оставката.

Отпусна се тежко зад волана, завъртя ключа и пежото изрева. Трябваше да научи подробностите около бягството на чужденеца, преди да са го погнали чакалите. Да намери оправдание за постъпката си. Да се добере до сламка, за която да се улови. Да изрови смекчаващо вината обстоятелство. Не го ли открие, щяха да го разкъсат. А след това да хвърлят парчетата на изгладнелите песове.

Пежото пое по мъртвия път и спря пред вратата на чифлика. Лейтенантът се приведе и огледа притихналия двор. Всичко в къщата изглеждаше тихо, спокойно, смълчано.

Делийски въздъхна. Прекрасно знаеше, че привидната безметежност наоколо е само обичайното затишие пред буря.