Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (83)

83

Дафни пристигна в селото през един горещ летен ден, когато жегата бе подгонила жителите и повечето от тях се бяха изпокрили по домовете си. Беше единственият пътник, който слезе от автобуса в три. Погледът й обходи безлюдния площад, порутените мазилки на съседните сгради, оплютата от мухите врата на магазина. Младата жена се усмихна и намести върху главата си широката сламена шапка. Приведе се и стисна дръжката на огромната пътна чанта.

— Имате ли нужда от помощ? — Гласът долетя зад гърба й и Дафни вдигна очи. До нея стърчеше набит младеж на не повече от двадесет. Беше късо подстриган, с широки мускулести рамене и кръгли светли очи, които гледаха меланхолично.

— Благодаря. Ще се справя и сама…

Младежът повдигна рамене и закрачи към малко очукано рено. Дафни пусна чантата върху нагорещения асфалт.

— В града ли отивате?

Непознатият кимна.

— Всъщност…, можете да направите нещо за мен…

Младежът се върна крачка назад и се вгледа в чертите на непознатата.

— С удоволствие — отвърна малко колебливо той.

Дафни облиза устни. Присви очи, размисли за миг, след това махна с ръка.

— Оставете, не бих искала да ви бавя…

Момчето се засмя. Усмивката му разкри ред равни здрави зъби.

— Не съм се забързал за никъде…

— В селото ли живеете?

Младежът се поколеба.

— Живея в столицата — сведе поглед той.

Дафни пое дълбока глътка въздух. Вдигна очи и се загледа в планините насреща.

— Тук е истински рай… — изрече приглушено тя.

— Беше… Някога…

Тя изви устни в детинска гримаса. Тръсна глава и попита небрежно:

— Автомобилът… ваш ли е?

Момчето извърна поглед към таратайката, която се бе килнала като стара кранта пред входа на магазина.

— Купих го наскоро… Със спестяванията от гроздето.

Дафни кимна. Не биваше да прекалява с въпросите.

— Къде мога да открия госпожица Найла? — попита неочаквано тя. Младежът присви очи.

— Близка на докторката ли сте? — заинтересува се той, вглеждайки се изпитателно в лицето на младата жена.

— Може да се каже…

Момчето погледна часовника.

— Ако не е отишла в града за лекарства, ще я намерите в квартирата. Искате ли да ви откарам?

— Оставете, ще се оправя и сама…

— Не сте ли предупредили, че пристигате?

— Не успях. С какво се занимавате в града? — смени рязко темата тя.

Младежът зарови с крак в прахоляка върху асфалта.

— Уча.

В погледа на събеседницата му проблесна любопитство.

— Това е прекрасно! Сигурно баща ви е страшно горд…

Веднага съжали за забележката. Момчето присви очи. Дафни прехапа устни. След това се усмихна сконфузено.

— Всички родители се гордеят с успехите на децата си…

Момчето наведе глава и се вгледа в чертите под широката периферия на шапката.

— Срещали ли сме се някога? — попита с внезапна настойчивост младежът.

Дафни поклати глава.

— Не съм стъпвала тук от векове.

Събеседникът й кимна.

— Ще тръгвам. — Беше ясно, че бърза да се освободи от присъствието й.

— Радвам се, че си поговорихме… — Дафни протегна ръка. Момчето до нея се поколеба. Пое малката й длан в своята яка, напукана от селския труд десница. Но в следващия миг побърза да пусне пръстите й.

Дафни се вкопчи в ръката му.

— Да шофираш внимателно! И… да се прибираш рано вечер! Градът е опасно място за живеене…

Младежът издърпа дланта си. Обърна гръб и се отправи с едри крачки към очуканото рено. Запали мотора и потегли.

Автомобилът се скри зад завоя. Дафни преглътна спазъма, който се надигна в гърлото й.

Случеше ли се нещо, баща му никога нямаше да й прости…