Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (44)

44

Роко огледа с ужас напуканите си ръце. Дланите му бяха осеяни с мехури. Ноктите бяха посинели. Върховете на пръстите изглеждаха като омазани с катран.

Усещаше, че е на ръба на изтощението. Главата му се въртеше. Краката се огъваха. Въпреки това не можеше да избяга. Бяха го превърнали в заточеник. Погледите на копачите пълзяха по тялото му. Жилестите им ръце стискаха настървено кирките и лопатите.

От сутринта с Гаврил не бяха разменили нито дума. За сметка на това Дарко не го изпускаше от очи. Броеше крачките, следеше жестовете, мереше движенията му. Цялото поведение на младия Герев напомняше озвереността на надзирател, изпитващ върховно удоволствие от страданията на осъдения.

Роко огледа небето. Слънцето не бе изкатерило още билото на планината. Беше рано. Въпреки това типовете наоколо вече трети час размахваха поривисто кирките. Натискаха с усърдие лопатите в коравата земя. Вдигаха глава единствено за да избършат потта, която се стичаше по суровите им лица. Звукът от ударите по камъка караше сърцето на Роко да подскача в гърдите му.

— Който лентяйства, престава да ни е нужен. Отърваваме се от него по най-безцеремонния начин. Хвърляме го в трапа и заравяме миризливата мърша… — Дръжката на лопатата, която стискаше Дарко, прободе гърба на чужденеца. Роко залитна и стъпалата му се заковаха на ръба на дълбокия ров. Той надникна вътре. След това огледа внушителната камара пръст. Отмести поглед към купчината камъни, които се издигаха до дупката като зловеща надгробна могила.

— Сигурно е мъчително да знаеш, че копаеш собствения си гроб… — Дарко избърса разкървавените си длани и изгледа с пламтящи очи италианеца. — Но в живота е така. Все някога губиш. Особено, когато играеш нечестно…

Дарко срита върха на лопатата и пристъпи към чужденеца.

— Искрено се надявам тези приятелчета да ми окажат честта да те закопая със собствените си ръце. Защо мислиш се натягам толкова? — Устните на младежа се извиха в крива усмивка. — За да заслужа привилегията да изпълня присъдата…

Роко издуха русия перчем от челото си.

— От самото начало разбрах, че не си с всичкия си. — Той сниши глас. — Всъщност, какво друго може да се случи с човек, който живее на такова място? Това е единствената логична развръзка. Да се превърне в скот.

Дарко присви очи.

— Гледай кой тръгнал да дава уроци по висши състояния на духа! Да ти призная, удивлявам се на дързостта ти. В ситуацията, в която се намираш, единственият ти шанс е да стане някакво чудо.

— Чудото може и да стане. Ще си тръгна невредим оттук, уверявам те. Ти ще останеш да гниеш в тази пустош.

Дарко стисна дръжката на лопатата. През изминалата нощ беше намислил да уреди сметките с негодника. Гаврил обърка плана. И за пореден път спаси кожата на нещастника.

Младежът захвърли лопатата и се наведе. Повдигна с усилие огромен плосък камък и го помъкна към рова.

Негодникът Роко нямаше вечно да се прокрадва между капките. Все някога щеше да му падне в ръчичките. Дарко пусна камъка върху влажната пръст.

Надяваше се още днес чужденецът да си плати. И то заедно с лихвите…