Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (65)

65

Подозираше, че е извършил най-голямата глупост в живота си. Неясен вътрешен глас му нашепваше, че много скоро събитията ще потвърдят съмненията му. Роко тичаше по пътеката, която се виеше само на хвърлей от шосето, стискайки в ръка личния револвер на симпатягата Герасим Делийски. Не можеше да разбере как се роди в главата му онази идиотска мисъл. Някаква дяволска сила го принуди да се върне на етажа и да отмъкне въргалящото се върху мозайката оръжие на полицая.

Роко спря да се поеме дъх. Трябваше да се освободи от проклетата вещ, преди да са му лепнали поредното безумно обвинение. Проникване с взлом, нападение над човек на реда и кражба на служебен пистолет.

До слуха му долетя свистенето на летящ по асфалта автомобил. Италианецът се огледа, сниши се в клоните на бодлив шипков храст и изчака спортният ягуар на синьор Тучи да се скрие зад завоя на разклона за селото.

Нямаше представа колко време му е необходимо да се добере до гарата. Нито беше наясно какво ще прави, ако действително успее да извърви разстоянието до града. В джоба си нямаше пукнат лев, документите за самоличност стояха заключени в някой добре охраняван полицейски шкаф, мобилният телефон беше отнет като веществено доказателство.

Роко облиза напуканите си от жегата устни. Единствената надежда беше да убеди някой шофьор на камион да го хвърли до столицата. Или да се промъкне незабелязано в товарен вагон и да се лашка с часове, докато пристигне на гара, където спират международни влакове.

Роко избърса потта, която се стичаше по челото му. Искаше да остави случилото се през последните дни зад гърба си. Да зачеркне от паметта си мъчителните дни и нощи. Едва ли беше толкова трудно да го направи. Той чу колелата на раздрънкана каруца да скърцат върху нагорещения асфалт. Надникна през клоните. Крантата, която теглеше каруцата, пристъпваше с усилие. Отзад се поклащаше задрямал старец, подпрян върху купа сено.

Роко преглътна. Беше немислимо да изскочи от храстите и да размаха револвера под носа на старчето. Единственото, което щеше да постигне, беше да му изкара акъла. Като че ли бе по-разумно да помоли непознатия да го откара в града.

Младежът се прокрадна край редицата глогови храсти и изчака каруцата да отмине. Затича се и тялото му се изравни със задницата на катъра.

— Ще ме хвърлиш ли до града?

Старецът се размърда и вторачи подутите си от дрямката очи във фигурата, която се размазваше на фона на потрепващата мараня.

— Тръгнал съм за градините край воденицата… — изломоти той.

— Тогава до градините. — Роко не дочака поканата. Хвана се за стърчащата греда, повдигна се на мускули и стъпи върху дъските.

Старецът размаха ръка. Поводите изплющяха върху гърба на животното. Роко се излегна върху прясно окосеното сено. Постави ръце под главата си, присви очи и се загледа в небето.

Колкото и да се влачеше тази кранта, все някога щяха да стигнат до воденицата. Оттам до града бяха някакви си двадесетина минути. Не беше изминавал разстоянието пеша, но бе изучил всяка дупка по пътя.

Той затвори очи. Тежестта на оръжието притисна корема му. Щеше да го изхвърли веднага, след като се сбогува със стареца.

Почувства, че умората го връхлита. Не беше в състояние да се съпротивлява. Извърна се и опря глава в дъските. Равномерното поскърцване на колелата отекна в съзнанието му като вълшебна музика, която щеше да му помогне да забрави…