Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (24)

24

Делийски беше убеден, че долови гласа на Найла миг преди да почука на вратата в къщата. Появата на Дарко на прага го изненада. Момчето беше преживяло силен шок. Не очакваше да го завари на крак.

Лицето на Дарко изглеждаше стряскащо бледо. Клепачите му бяха подпухнали, очите бяха мътни и плувнали във влага. Младежът изричаше думите припряно и като че ли нямаше търпение да се отърве от присъствието на неканения гост.

Делийски реши да не издевателства над крехката психика на младия Герев. Сбогува се набързо и отпраши към кръчмата на площада. Там не успя дори да допие кафето си. Селяните се нахвърлиха върху него като оси. Не че покойникът беше любимец на селото. Просто Гаврил имаше навика да привлича всеобщата завист. Само че този път ставаше въпрос за престъпление. И неизвестно защо същият този Гаврил правеше всичко възможно да заеме в очите на съселяните си мястото на обвиняемия.

Делийски зави покрай новата жълта постройка, която се издигаше срещу входа на парка. Огледа с гордост двете крила, наподобяващи изящни островърхи кули. Прозорците представляваха високи тесни аркади. Лейтенантът поклати глава. Здравната служба беше най-модерната сграда в района. Строителството и оборудването й обаче струваха немалко пари и също толкова усилия от страна на най-влиятелните жители на селото.

Той бутна вратата и изкачи стълбите на бегом. Коридорът пустееше. Пред лекарския кабинет нямаше жива душа.

Лейтенантът почука, заслуша се, не чу отговор, натисна бравата, но вратата не поддаде. Спусна се обратно по миришещото на хлор стълбище, заобиколи овалния зид и надникна в задния двор.

Прозорците на докторския апартамент бяха широко отворени. Отвътре долиташе аромат на чай от горски треви.

Делийски прекоси градината и почука по стъклото на прозореца. След миг в очертанията на рамката изникна фигурата на високо чернооко момиче.

— Извинявай, че идвам в такъв час, но работата не търпи отлагане…

Момичето изгледа изпитателно неочаквания посетител.

— Да се облека и идвам. Нали нямате против да седнем в градината?

Лейтенантът се засмя.

— Стига да е сигурно, че никой няма да ни чуе.

— В това село никой за нищо не може да е сигурен…

Младата жена обърна гръб и потъна във вътрешността на стаята. Лейтенантът се настани на пейката под прозореца и зарови в джоба за цигара.

Може би тази хлапачка беше права. Човек трябва да си отваря очите на четири. А в последно време неговите като че ли бяха постоянно затворени.