Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (4)

4

Беше изгубил представа за времето. Тичаше, напрягайки всичките си сили. Гол до кръста, бос, с навити над коленете крачоли. Потта се стичаше по широкия му гръб, но Дарко не усещаше нито жегата, нито умората, нито дори болката от камъчетата, които се забиваха в стъпалата му. Чуваше единствено тежкото дишане на кучето, което го следваше по склона.

В миг внезапен камбанен звън разбуди околността. Дарко спря и преви изнуреното си тяло. Пое дълбока глътка въздух, след това се запита дали е възможно селото все още да нехае за грозящата го опасност.

Ударите на камбаната отекнаха тревожно в унесената в следобедна дрямка селска кория. Дарко прокара ръка по потния гръб на четириногия си спътник. Погали кучето по главата и прошепна в ухото му:

— Тръгвай, приятел! Трябва да стигнем до върха.

Кучето дишаше тежко, изплезило език. Младежът го побутна и хукна отново нагоре. Запита се къде ли е Гаврил. Баща му беше излязъл още преди изгрев-слънце. Момчето стисна очи. Молеше се единствено старият да не е останал да обядва в колибата на склона. Надяваше се нещо да го е спряло по пътя натам.

Гаврил имаше навика да обикаля градините от ранни зори. По обяд обикновено изкатерваше височината и изчакваше в къщичката на върха жегата да премине. Когато слънцето започнеше да преваля зад билото на планината, поемаше обратно към овошките и лозите.

Дарко усети бесния ритъм на сърцето си. Ударите на камбаната му пречеха да разсъждава трезво. Запита се дали изобщо ще пристигне помощ. Хората от града бяха в отпуски. Освен това едва ли някой си беше направил труда да ги извести за опасността.

Той спря отново и за първи път, откакто беше излязъл от къщи, усети, че умората, болката в разкървавените стъпала и тревогата от неизвестността го връхлитат като хищни птици.

В миг до слуха му долетя воят на сирена. Дарко трепна и се вторачи с надежда в извивките на кривия селски път.

„Пожарникарите!“

Сърцето му заби още по-лудо и младежът се втурна след кучето. Песът се въртеше безпомощно около най-пресните следи, които бе оставил огънят. Когато доближи, Дарко усети как пушекът нахлу в дробовете му. Гъстият черен дим нямаше да му разреши да види дали баща му е в къщичката. Младежът се разкашля. В очите му бликнаха сълзи.

„Защо се бавят толкова?“ — Той впери премрежения си поглед в далечината, но не зърна червения покрив на пожарникарската кола. Не долови и тревожния вой на сирената й.

„Какво става? Къде се запиляха тези хора?“

Момчето закри устата си с длан и закрачи към овъглените колиби. От къщичките бе останала само миризмата на изгоряла суха слама, тъмни лепкави сажди и сивкава пепел. Тук-там се въргаляха останките от очукан тиган, недогоряла подпорна греда и ръждива газена лампа.

Дарко почувства парещата топлина на земята. Въглените горяха разранените му стъпала, но той не усещаше болката. Бе впил поглед в проснатото върху пепелта безжизнено тяло и мисълта му упорито отказваше да приеме това, което всичките му сетива крещяха.

„Не може да е истина! Всичко е само лош сън. Сега ще се събудя…“

Проблясващ под играта на слънчевите лъчи предмет заслепи погледа му. Дарко примига и пристъпи още една крачка напред. В следващия миг различи между свитите пръсти на овъглената длан инкрустираното джобно ножче на баща си.

Почувства как невидима сила го блъсна в сърцето. Дъхът му спря. Всичко наоколо се завъртя.

„Сега ще се събудя!“

Това бе последната мисъл, която прониза съзнанието му, преди да се свлече безчувствен върху обгорената от огъня земя.