Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (68)

68

Бияча беше наясно, че Копача не прощава издънките. Нямаше представа защо главатарят го назначи за бавачка на ония двама нехранимайковци, но в момента единствената му грижа беше как да избегне гнева на главнокомандващия. И подигравките на останалите мерзавци, разбира се.

Бияча стисна очи. Когато ги отвори отново, дърветата и храстите продължаваха да плуват в мъгла. Небето се люлееше. Земята под краката му се тресеше.

Той залитна и намери опора в дънера на млада върба. Свлече се върху близкия камък. Изу галошите и потопи пръстите на краката си в ледената вода.

Нямаше никакво желание да се връща при онези негодници. Нито да слуша злобните им подмятания. Отдавна мечтаеше да се заеме сам с издирването на съкровището. Ако съдбата му се усмихнеше, щеше да стане богат. И нямаше да се налага да дели богатството нито с Копача, нито с когото и да било от онези неудачници.

Бияча изтръска водата и опъна мършавите си крака върху тревата. Гърлото му беше пресъхнало. Имаше нужда от нещо силно, за да възвърне силите си.

Той избърса с ръкава напуканите си от жегата устни. В кръчмата на площада със сигурност щеше да намери всичко, от което имаше нужда. Но Негово Величество Копача бе издал изрична заповед никой да не припарва в селото. Според главатаря, ченгетата душели навсякъде. Дори раздавали награди на всеки, който прояви готовност да снесе информация за местонахождението на иманярите.

Бияча плю върху пръстта и се изправи. Копача спокойно можеше да върви по дяволите. Заедно с глупавите си закони, ограничения и забрани. Той нахлузи галошите и затътри крака по пътеката.

След по-малко от час щеше да е в селото. И нито Копача, нито който и да е от разпасаната му дружина беше в състояние да го спре. Бияча се засмя.

През всичките тези години се бе подчинявал сляпо на волята на главатаря. Но в момента не съществуваше сила, която да му забрани да обърне няколко чаши в компанията на шепа безгрижни почитатели на доброто отлежало вино и лютата гроздовица.