Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (31)

31

Герасим Делийски запали малката настолна лампа и се вторачи в часовника върху нощното шкафче. Бяха минали повече от четири часа, откакто Гаврил напусна къщата, а той още се въртеше в широкото легло и не можеше да се примири с отстъпчивостта си.

Герасим измъкна цигара от кутията и зарови за запалка в най-горното чекмедже. Гаврил издевателстваше над търпението му. Най-страшното обаче беше, че Герев не си даваше сметка, че поставя на карта не само доброто си име, но и службата на приятеля си. И без това селяните вече говореха. Слухът за нощните разходки на чужденеца всеки миг щеше да плъзне по улиците и да се превърне в искрата, която ще хвърли във въздуха дългогодишната кариера на господин началника.

Делийски не намери запалката и остави цигарата върху чаршафа. На онези в града им беше лесно. Завъртяха се в управлението, надникнаха тук-там, поразпитаха, събраха си парцалите и се изметоха. Той остана да се пече на бавния огън, на който го въртяха и началниците от столицата, и съселяните му.

Герасим набута босите си крака в пантофите. Не искаше да си представя натиска, на който щеше да е подложен, когато в играта се включи и бащата на италианеца. Заедно с армията си от добре обучени адвокати.

Делийски поклати глава и се изправи. Тенекиеният звън на телефона обаче го накара да се отпусне обратно върху разхвърлените завивки. Той постоя няколко секунди на ръба на матрака, след това посегна към слушалката.

— Знам, че не си нощна птица… И все пак нещо ми подсказва, че напоследък сънят рядко те навестява…

Лицето на Герасим се изкриви в мъченическа гримаса. Това среднощно обаждане беше толкова необичайно, че лейтенантът се зачуди какво ли се крие зад него.

— Случило ли се е нещо? — попита почти шепнешком той.

— Толкова много неща се случиха през последните дни, че човек трудно може да им хване края…

Делийски въздъхна. Мразеше мъжете да се оплакват от грижите си и жените да изпадат във философски настроения. Особено късно през нощта.

— Ако се обаждаш да ми съобщиш нещо, което вече знам, по-добре не си губи времето.

„Не губи и моето“, изкуши се да добави той, но любезно се въздържа.

— Обаждам се да ти кажа, че искрено се съмнявам дали си с всичкия си…

„Не си единствената. Мен също ме преследват подобни съмнения.“ — Герасим се усмихна горчиво. Лудостта му започваше да става обществено достояние.

— Даваш ли си сметка какво ще стане, когато се разчуе какви ги вършиш?

Лейтенантът пое дълбока глътка въздух. Неведнъж през последните два дни се беше опитвал да си представи картината на всеобщия гняв. Яростта щеше да залее къщите, кръчмите и улиците. Желанието за мъст щеше да го отведе на позорния стълб.

— Оценявам загрижеността ти, но… като че ли е по-добре да спрем дотук и да се опитаме да дремнем, преди тайфунът да ни е връхлетял отново.

— Знаеш ли какво се питам? — Гълъбина Гъдева отмина безчувствено молбата на човека в другия край на линията. — Минава ли ти през ума, че Гаврил може да не е толкова чист, колкото си представяш?

— Странно как не си го забелязала, но в това село никой не е пословично чист. Всеки влачи на гърба си скрити грехове и се гърчи безпомощно под тежестта им.

— Твоят грях какъв е?

— Моят го знаят и децата. Прекалено съм отстъпчив. Незлопаметен. И търпелив.

„Освен това притежавам неприятния навик да си чеша езика с досадници като теб, вместо да ги пратя по дяволите.“ — Герасим облиза пресъхналите си устни.

— Прекрасно е, че осъзнаваш недостатъците си — изрече язвително психоложката.

— А още по-прекрасно е, че ги изповядвам пред личност като теб…

Гълъбина се засмя. Харесваше й мъжете да гледат на нея със страхопочитание.

— Това ли е всичко, което имаш да ми казваш? — Герасим напрегна слух. — Ако е така, да си кажем лека нощ и да се мятаме в леглата.

— Много скоро ще ме молиш да чуеш това, което знам, но тогава едва ли ще имам желание да го споделя с теб…

— Когато настъпи този момент, със сигурност ще се въргалям безпомощно в краката ти и ще моля за капчица откровеност. Дотогава обаче имам спешна нужда от здрав сън…

Гълъбина изсумтя.

— След три часа главата ти ще гори. Но няма да съм наблизо, за да гася огъня.

— Защо? Заминаваш ли?

Делийски се почеса по брадичката. Трудно можеше да си представи по-добра новина. Да се отърве, макар и за кратко, от присъствието на тази досадница.

Гълъбина нацупи устни.

— Внимавай ти да не заминеш. Задълго. В принудителна оставка.

Делийски изпуфтя.

— След като толкова настояваш, ще внимавам. А сега ти желая прекрасни сънища. — Той протегна ръка и остави слушалката на мястото й. Изправи се и завлачи тежките си крака към банята.

Гълъбина понякога наистина губеше мярката. Трябваше някой да я сложи на мястото й. И да не й разреши да си бута носа там, където изобщо не й беше работата.