Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (3)

3

Бялото волво летеше по осеяния с дупки неравен селски път.

„Трябва да се махна незабавно оттук!“

Младежът зад волана настъпи газта и стрелката на километража отскочи на осемдесет. В този миг до слуха му долетя далечния вой на сирена.

„Спокойно! Не търсят теб. Някой просто е известил за пожара.“

Чужденецът намали скоростта. Огледа мъртвия път. Всеки миг щеше да се размине с хората от пожарникарската служба. Не биваше да привлича вниманието им. Нито да буди подозрения.

Той се заслуша отново в приближаващия рев на сирената. В миг предната лява гума потъна в разтворен като кратер трап, зеещ в средата на пътя. Автомобилът се разтресе и младежът превключи на втора, за да изпълзи от неочаквания капан.

„Няма ли кой да оправи тия скапани пътища!“ — изруга той, политайки отново между зелените хълмове.

Младежът хвърли поглед в огледалото. „Каквото и да се случи, не бива да губя самообладание.“ Той заобиколи търкулнал се от склона овален камък. След час щеше да е в града. Ако извадеше късмет, след още три щеше да кацне в някоя оживена точка в сърцето на Европа.

Воят на сирената стана пронизителен и по всичко личеше, че момчетата от спасителната служба бързат да потушат огнената стихия.

Стрелката на километража падна на шейсет и водачът на волвото изпусна затаения в гърдите въздух. Всичко щеше да приключи още тази вечер. Трябваше единствено да действа разумно. Спокойно. И без паника.

Той закова отново поглед в огледалото за обратно виждане. В този миг го съзря. Новичко пежо с въртяща се синя светлина на покрива. Ревът на сирената огласи околността. Беше ясно като бял ден, че хората вътре бързат да свършат нещо неотложно.

„Откъде се взеха тези приятелчета?“ — Младежът намали скоростта и отби в страничното платно. За негова огромна изненада пежото също намали, отмина и спря. Сирената млъкна и няколко безкрайни секунди в автомобила не се забеляза никакво движение.

Водачът на волвото усети как по челото му избиха капчици пот. Наведе се да измъкне хартиена кърпа и в този миг видя как вратата на служебната кола се отвори. Отвътре излезе униформен тип, който намести несръчно кобура под сакото. След това се запъти към спрелия автомобил.

Униформеният се приведе и надникна във вътрешността. Младежът изчака няколко секунди, преди да свали стъклото.

— Документите, ако обичате.

Беше висок слаб мъж на не повече от петдесет. Очите му гледаха проницателно, а между веждите се бе образувала сурова бръчка.

Момчето издърпа шофьорската книжка от жабката и усети, че пръстите му треперят.

— Не се представихте… — Водачът на волвото се опита гласът му да прозвучи естествено. Той размаха документа и обясни:

— Автомобилът не е мой. Взет е под наем. Тук е договорът с фирмата за рентакар.

Униформеният се направи, че не чу забележката. Присви безцветните си очи и се вторачи в удостоверението за управление.

— Документът е издаден в чужбина… — изрече услужливо момчето.

Онзи се намръщи.

— И сам мога да установя това…

Младежът кимна. Намираше се в чужда страна. Нямаше представа как действат тук хората на реда.

— Роко Ро-че-ли — успя да прочете униформеният. Двадесетгодишен. Италиански гражданин. Постоянно живеещ в…

Последната информация като че ли го затрудни. Роко изви устни в снизходителна гримаса. Нямаше никакво намерение да улеснява задачата, с която се беше нагърбил полицаят. Поне докато не му обяснят какво точно искат от него.

— Каква е целта на посещението ви в страната?

Въпросът го изненада. Можеше да обясни, разбира се, че е тук против волята си. Че единствено упоритостта на майка му го доведе на това неприятно място. Но реши, че е по-разумно да мълчи. И да припомни на човека с униформата, че притежава права, които онзи като че ли се опитва да не зачита.

— Смятам, че е най-добре да водим този разговор в присъствието на адвоката ми — вирна брадичка младокът и преглътна нервно.

— Важното е не какво смяташ ти, а какво казва законът. — Клепачите на полицая се присвиха още повече. Безцветните му зеници се скриха под набръчканите клепачи.

— Не вярвам законът да не ми дава право на адвокатска защита — изрепчи се наемателят на волвото.

— Законът ти дава право да мълчиш, а ти говориш прекалено много. — Онзи прибра шофьорската книжка в джоба на ризата.

— Ще се наложи да дойдеш с мен.

Роко размаха невярващо ръка.

— Съществува ли някаква основателна причина за това? Или просто си играем на стражари и апаши?

Онзи опря лакти върху стъклото. Носът му почти докосна ухото на италианеца.

— Причините ще ни ги кажеш ти. Само че не тук. В управлението.

Роко усети, че диша през устата.

— Искам да чуя незабавно в какво ме обвинявате — изрече на един дъх той. Униформеният се изправи. По всичко личеше, че започва да губи търпение.

— Не се прави на глупак! — Ченгето заби пръсти в кобура. — Прекрасно знаеш, че съществуват свидетели.

Не знаеше. И му беше неприятно да го научи.

— Наясно си, че си оставил зад гърба си труп… — Гласът на униформения прозвуча злобно.

Роко почувства как ледена тръпка пропълзя по тялото му. Труп! Самата дума звучеше зловещо.

— Това трябва да е някаква шега — опита да се засмее той.

— Нямам навика да се шегувам, преди да е изтекло работното ми време. — Онзи издърпа вратата на волвото. След това изрече грубо:

— Слизай!

Роко се поколеба. Зачуди се дали, ако изрита униформения, блъсне вратата и настъпи газта, ще е в състояние да офейка. Или ще му забият някой куршум в гърба, преди да е взел първия завой.

Разумът му нашепваше, че не бива да рискува. Инстинктът за самосъхранение обаче му диктуваше да попречи на тоя, дето се правеше на много страшен, да го тикне зад решетките.

— И все пак настоявам обвиненията да бъдат предявени в присъствието на адвокат… — Роко допря върха на омазаната с кал маратонка върху нагорещения асфалт.

— Щом толкова настояваш, може и да стане…

— Трябва да съм сигурен, че правата ми няма да бъдат накърнени…

Полицаят се извърна рязко.

— Някой гарантирал ли е на оня нещастник, че няма да му стъпчеш правата?

Роко изскочи от колата.

— Колко пъти трябва да ви повторя, че нямам нищо общо с престъплението, за което говорите? Не съм виждал никакъв труп.

Униформеният изсумтя недоволно и побутна чужденеца по рамото.

— Тръгвай! В управлението ще ти помогнем да освежиш паметта си.

— Паметта ми е удивително свежа…

Ченгето отвори вратата на пежото и Роко с изненада установи, че на задната седалка се е настанил някакъв непознат.

— Качвай се! — нареди служителят на реда. — И те съветвам да се възползваш от правата си и да мълчиш. В противен случай всичко, което изломотиш, ще бъде използвано срещу тебе. Ясно ли е? — Той бутна Роко на свободното място до цивилния и тресна вратата. Седна зад волана, направи рязък завой и пежото се заклатушка между дупките по пътя.

„Не трябваше изобщо да стъпвам на това идиотско място!“ — Роко опря чело в стъклото. От самото начало вътрешният глас му нашепваше, че това пътуване не вещае нищо добро.

Младежът прехапа устни. Единствено обстоятелството, че майка му най-после ще осъзнае колко неразумно постъпи, изпращайки го тук, го изпълни със смътно задоволство.