Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (78)

78

Лъжеше като дърта лисица. Въпреки че беше обиграна интригантка, госпожа психоложката не очакваше да я хванат в крачка. А Герев направи точно това. Изникна зад гърба й в мига, в който Гълъбина се опитваше да проникне като крадец в сградата на здравната служба.

Гаврил блъсна вратата на субаруто. Не съществуваше сила, която да го накара да се улови на въдицата. Щеше да е страшно нелепо от негова страна да повярва, че нощната посетителка търсела докторката, защото напоследък сънят не я навестявал.

Той заключи вратата на гаража. Връщането му в здравната служба стана инцидентно. Минути преди това напипа в джоба си ключовете от жилището на Найла. Трябваше да ги върне на притежателката им. Така съвсем неочаквано се натъкна на змията Гълъбина. Която се прокрадваше там, за да слухти, а не за да търси хапчета за сън.

Единственият начин да я накара да остави Найла на мира, беше да замъкне психоложката в някой от баровете, които работеха до късно, да й поръча чаша силно питие, а след това да я откара в къщата й и да не й разреши да мръдне оттам. Не беше лошо да се опита да избие от главата й маниакалната идея да го дебне, шпионира, изнудва. При всяка възможност и на всяка крачка.

Гаврил потърси в джоба на якето ключовете от дома си. Можеше само да гадае какво точно бе видяла Гъдева, докато се бе въртяла наоколо като обучено митничарско псе. Но в момента съзнанието му беше заето с по-важни неща. Нямаше нито време, нито желание да се занимава с празни догадки.

Гаврил бутна вратата на градината. Момчетата от часове стояха затворени сами в къщата. Като нищо вече бяха извършили някоя пакост.

Герев огледа пустеещия двор. Отмести поглед към тъмните стъкла на прозорците. След това сведе очи към колибата на кучето.

Нещо не беше наред. Къщата изглеждаше неестествено тиха. Отвътре не долиташе никакъв звук. Но най-тревожното беше, че синджирът на кучето се въргаляше в калта, а от животното нямаше и следа.

Гаврил се спусна към стълбите и отключи трескаво вратата. Посегна към ключа на лампата, но в този миг светкавичен удар разтресе главата му. Домакинът залитна и намери опора в рамката. Опита се да различи чертите на нападателя, но в следващия миг онзи стовари със замах твърд предмет върху тила му. Гаврил изстена и се преви.

Трябваше да запази спокойствие. Да не действа необмислено. Да не се поддава на повика на първичния инстинкт.

Той почувства как нещо топло заля страната му. Опипа кървящата плът. Точно тогава нападателят реши, че е настъпил моментът да довърши започнатото. Изрита Герев в гърба и се хвърли върху него като освирепяло животно. Двамата полетяха към земята и се стовариха тежко върху калните плочи.

Няколко безкрайни мига никой не помръдна. Роко се окопити пръв. Сграбчи гърлото на благодетеля и заби пръстите си между сухожилията.

— Къде е Дарко? — изхлипа Гаврил. Върху суровото лице на младежа пропълзя зловеща усмивка.

— В момента трябва да се тревожиш единствено за собствената си кожа. Дойде време да плащаш, приятел. Дължиш кръвен данък. Първата вноска е твоят скъп Дарко.

Гаврил почувства, че диша тежко. Повдигна бавно ръка, обхвана със здравите си пръсти китката на младежа, след това отмести дланта му от гърлото си. Лицето на онзи се сгърчи от болка.

— Къде е Дарко? — повтори заплашително Герев.

— Там, където съвсем скоро ще се окажеш и ти… В пръстта…

Гаврил напрегна мускулите на гърдите си, проточи врат, повдигна глава и изтласка дланите на нападателя от раменете си.

— Налага се да ми кажеш незабавно къде си завлякъл Дарко.

Неподвижният поглед на Роко остана забит в лицето на Герев.

— Може би никога няма да узнаеш…

— Този път не се шегувам, малкия…

— Нито на мен ми е до шеги… Особено след това, което узнах за тебе…

Гаврил свъси вежди.

— Кажи ми къде е Дарко, а после ще говорим за всичко, което те вълнува…

— Не става — поклати глава чужденецът.

Роко се приведе над лицето на домакина. Челата им се докоснаха.

— Прекалено дълго сме го отлагали. Толкова дълго, че вече вони…

— Не разбирам за какво говориш, но ще ми обясниш по-късно. Сега просто ме отведи при Дарко…

— За какво ти е притрябвал глупака Дарко, след като имаш мен?

Гаврил преглътна с усилие.

— Дарко е смисълът на живота ми. Също както ти осмисляш съществуванието на родителите си…

— Не е същото. И го знаеш по-добре от всеки друг… Трябваше просто да ми го кажеш. От самото начало. Щеше да улесниш нещата.

— Казал съм ти всичко, което съм сметнал за необходимо. А сега ми кажи къде си завлякъл Дарко. Ще се приберем, ще приготвя вечеря и ще поговорим на спокойствие…

— Там, където се намира твоят Дарко, не му е необходима вечеря… — Роко облиза пресъхналите си устни. — Още се чудя какво да правя с теб — изсъска той. — Дали да те пратя да правиш компания на нещастника или да те накарам да платиш данък за всичките тези години.

— Не разбирам какво те прихваща…

— Не си чак толкова тъп…

— Приеми, че в обстоятелствата, в които се намирам, ми е трудно да схвана смисъла на заплахите ти…

— Не е заплаха, приятел. Това, което ще направя с теб, е план, който обмислям през цялата вечер…

— Разбирам, че си сърдит, задето ти взех пистолета, но това беше най-разумното решение, повярвай ми! С онова нещо в джоба вече щеше да си зад решетките.

— Знаеш ли какво? Повдига ми се от извратената ти загриженост. Освен това, последното нещо, което ми минава през ума, е да ти вярвам…

— Продължавам да не разбирам, но понеже не ме пускаш да си вляза в къщата, съм склонен да приема всички обиди, които стоварваш върху скромната ми личност.

— Личността ти изобщо не е скромна. Ти си низка, подла, дребна душа, която не притежава доблестта да гледа хората в очите. И да им каже истината. Колкото и отблъскваща да е тя.

— Ако съществува разтърсваща истина, която да те принуди да отместиш тялото си от гърдите ми, с удоволствие ще ти я поднеса. За жалост, обаче, не разполагам с такава…

Роко приведе глава над челото на пленника.

— Знаеш ли кое ме отвращава най-много? Това, че продължаваш да се правиш на кретен…

Герев въздъхна.

— Търпението ми е на изчерпване, малкия. Махни мръсните си крака от гърдите ми, отведи ми при Дарко и ела да вечеряме…

— Много лесно си намислил да стане всичко. Само че ще те разочаровам. Този път не ти диктуваш условията. Имам съвсем други планове за остатъка от вечерта. Много по-вълнуващи от твоите задушевни вечери…

— Добре тогава, казвай какво си намислил, защото времето тече, а утре ни чака тежък ден.

— Няма да има утре, приятел. Всичко свършва днес. Тази нощ. В този пуст двор. Под това тъмно небе…

Герев съзря как в дланта на младежа проблесна острието на къс инкрустиран нож.

— Тези играчки не са за тебе, малкия. Можеш да се нараниш. Или да направиш някоя пакост…

— Ти си майсторът на големите пакости. На заговорите. На добре заровените тайни. Всъщност, от няколко часа нямам търпение да те попитам. Откъде го довлече онова диво животно Дарко? От някой дом за изоставени деца? Не се изненадвам. Добрият Гаврил Герев е царят на благородните жестове.

— Съвсем си превъртял, малкия. Делийски май е прав. Време е да те върна при майка ти и баща ти.

— Преди това, обаче, трябва да уредим една стара сметка. Не смяташ ли?

— Не смятам. За твое сведение, никога не оставям отворени сметки. Не е в природата ми да влача на гърба си неизплатени дългове.

— Предполагам, че тази философия също е част от маската, с която се явяваш пред останалите. На добрия, честния, безгрешния Герев, който гледа света отвисоко и не се навира в мелето с простосмъртните.

— Явно след като те оставих, вместо да си почиваш, си понаобиколил кръчмите. Чувал съм ги всичките тия врели-некипели. Само че повечето от тях не съдържат и грам истина.

— Точно ти нямаш право да говориш за истини… Колкото до останалото, си прав. Вместо да си почивам, реших да науча нещо повече за любезния домакин, който от дни се грижи с такава самоотверженост за изпадналия в беда чужденец. И знаеш ли какво открих? Че си най-големият мерзавец на тая земя!

— И това съм го чувал. Пак по кръчмите.

— Само че не го научих в кръчмата, а в кабинета ти…

Герев се размърда.

— Искаш ли да влезем вътре и да поговорим по мъжки?

— Не искам. Искам да получа отговорите тук, навън, в калта.

— След като се чувстваш по-комфортно в калта, не мога да направя нищо, за да променя предпочитанията ти.

— Не по своя воля пристигнах тук. Нито някой прояви добрината да ме попита дали имам желание да се влача всеки ден в къщата ти. — Лицето на Роко се изви в крива гримаса. — Колкото до останалото… Знаеш ли защо изпитвам необходимост да остана тук, в тъмнината, върху влажната пръст? Защото там, вътре, в излъсканата ти къща, всичко свети с изкуствен блясък. Всичко е фалшиво. Имитация на уют. Декор на задушевност.

— Съжалявам, че пребиваването ти в дома ми е предизвикало у теб толкова неприятни усещания.

— Не съжаляваш, Герев. За нищо не съжаляваш. Ако действително съжаляваше, нямаше да живееш с онова мърляво псе, Дарко. Щеше да имаш семейство. Работа. Истински приятели. Дом.

— Не се оплаквам от битието си. Напротив. Вярвам, че съм от щастливците.

— Не си от хората, които ще тръгнат да се самозаблуждават…

— Може и да си прав. Ще ми обясниш ли най-после какво те човърка? Защо си се напушил като вироглав пръч, който налита постоянно на бой?

— Щом толкова настояваш… — Роко бръкна в джоба на панталона и измъкна оттам малка намачкана снимка. Навря хартията под носа на Герев и изсъска неприятно:

— Ето това, приятел. Откакто открих малката ти мръсна тайна, не мога да си намеря място. Изпитвам неистово желание да вия, да ровя с нокти в пръстта, да късам със зъби парчета жива плът.

Герев отмести поглед от снимката. Малкият се нуждаеше спешно от прилично обяснение. В противен случай действително можеше да извърши някоя глупост.

— Не е необходимо да даваш воля на разрушителните си страсти. Нещата са по-прости, отколкото изглеждат на пръв поглед…

— Не ми казвай какво е необходимо и какво не. — Роко захвърли снимката върху пръстта. Избърса нос с ръкава и прошепна в ухото на поваления в калта Герев:

— Знаеш ли, като че ли си прав. Ако бях останал тук, щях да живея като скот. Да заприличам на онова животно Дарко. Не знам чия е заслугата, но който и да го е направил, е постъпил удивително разумно, като ме е измъкнал от тази дупка.

Гаврил присви очи.

— Напразно хабиш барута, малкия. Момчето на снимката не си ти…

Роко отдръпна лицето си. В погледа му проблесна див плам.

— Време е да престанеш да ръсиш гнусните си лъжи. Виж докъде те докара лицемерието ти! Подлостта и двуличието.

— Разбирам разочарованието ти, но щастливата физиономия върху онзи къс хартия принадлежи на друг…

Роко примига.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ако беше малко по-наблюдателен, нямаше да си пълниш главата с измислици. Съжалявам, че се налага да те сваля на земята, но малчуганът на снимката е Дарко…

Пръстите на Роко се разтвориха и Герев почувства, че може да диша свободно.

— Не го приемай толкова дълбоко! Ела! Ще ти сваря силно кафе да изтрезнееш от илюзиите.

Роко не слушаше. Не знаеше дали изобщо трябва да вярва на поредната измама, която му пробутваше добрият Герев. Всички в селото знаеха, че Гаврил е хитрец от класа. И нямаше лесно да се откаже от мита за честния, справедлив и грижовен баща, който бди неуморно над детето си. Всъщност, това беше най-талантливото му превъплъщение. Върхът в кариерата му.

— А сега ми кажи къде е Дарко! — гласът на Герев го върна към реалността.

— В гората. Чака присъдата… — изломоти, без да се замисля младежът. Роко се изправи и залитна. Герев раздвижи бавно двата си крака. След това се изправи пъргаво. Дланта му натежа върху рамото на италианеца.

— Отведи ме при него!

— Открий го сам! Това ще е проверката. Най-сигурният детектор на лъжата. Инстинктът на един баща винаги му подсказва къде се намира детето му. Нали така?

Роко издърпа крилото на високата порта и хукна по улицата. Мракът го погълна. Герев се спусна след него.

Един истински баща никога не би допуснал детето му да изпадне в беда. А той бе направил точно това. Беше оставил Дарко на произвола на един разглезен, неуравновесен и своенравен чужденец. Който на всичкото отгоре имаше налудничави претенции да бъде част от живота му…