Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (45)

45

Това, от което Герасим Делийски толкова се страхуваше, най-после се случи. Факсът пристигна рано сутринта и съдържанието му звучеше недвусмислено.

Лейтенантът захвърли листа върху бюрото. От самото начало вярваше, че проблемът е ясен и отговаря на името Роко Рочели. А сега, изведнъж, всичко се объркваше. Фигурите върху шахматната дъска се разместваха. Пионките отказваха да се движат по правилата.

Началникът посегна към листа и прочете още веднъж написаното. Искаше да се убеди, че не е станала грешка. Взря се в буквите, опипа с пръст редовете. Беше сигурен, че някъде по веригата е извършена немарливост. Че става въпрос за недоглеждане. За работа през пръсти. За недоразумение.

Делийски потърси цигара. Едва ли чужденецът беше напълно невинен, както се опитваше да го изкара началството отгоре. Не е възможно всички факти, показания и улики да са изфабрикувани. Освен това, на кого му е притрябвало да обвинява в престъпление някакъв непознат!

Той изрови запалката и поднесе огънчето към лицето си. Герев го уверяваше, че пристигането на момчето в селото точно в деня на пожара било чиста случайност. Герасим издуха дима. Прекалено много случайности! Изгорели планински колиби, овъглена земя, трагична смърт. Мъртвецът стискаше в ръката си инкрустирания нож на Гаврил. Самият Гаврил твърдеше, че същия ден нито е виждал, нито е разговарял с покойника. Рочели от своя страна пристигнал малко преди трагедията и търсел под дърво и камък първия човек в селото. Освен това уверявал, че не можел да чака до утре. Че работата не търпяла отлагане.

Делийски въздъхна. Това бяха голите факти. Оттук нататък започваха сказанията. Някой си видял Герев да брои пари на момчето. Друг чул Гаврил да се заканва открито на кмета. Трети бил сигурен, че причината за драмата е онова прочуто богатство, заради което иманярите чоплеха земята от години насам. Капакът на цялата тази бъркотия беше уверението на Гълъбина, че в храма чула със собствените си уши признанията на разкаялия се Гаврил.

Делийски изгаси нервно цигарата. Започваше да губи представа къде точно свършва истината и откъде започва измислицата. Границата между реалността и слуховете се размиваше с всяка измината минута. В обсега на подозренията непрекъснато попадаха нови герои. Като милата Найла, например.

Герасим блъсна стъклото на прозореца. През последните дни докторицата се държеше странно. Изглеждаше объркана, изплашена, напрегната. Гледаше в земята, пестеше думите, бързаше да се заключи в квартирата си. Срещата сутринта вместо да разсее, затвърди подозренията му. Красавицата едва не припадна от ужас, когато се сблъска с него в безлюдния коридор на здравната служба.

Делийски се загледа в прозорците на сградата отсреща. Герев беше потънал вдън земя. И най-неприятното. Беше изпълнил заканата си. Беше отмъкнал със себе си чужденеца и не даваше пет пари за следствието.

Лейтенантът потропа нервно с кокалчетата на пръстите по перваза. Не му оставаше друго, освен да чака. Той сви дланта си в юмрук. Беше сигурен, че колумбийката крие нещо. Не беше изключено дори да знае къде точно се подвизава Гаврил. Въпреки това сутринта отказа да разкрие каквото и да било. Вдигаше рамене, въртеше очи, мълчеше. Присъствието й в сградата час преди началото на работния ден също извикваше куп въпроси.

Герасим потърси отново запалката. Ако продължаваше така, до края на деня дробовете му щяха да са задръстени с катран. Той захапа края на цигарата. Опитваше се да хване началото на нишката. Отби се в кафенето на Чифликчията, но удари на камък. Преди изгрев-слънце се отправи към дома на попа. Беше решил да накара отчето да говори. Без шикалкавения и уговорки. По пътя съзря светещия прозорец в медицинската служба. Изкачи на бегом стълбите и завари докторицата да се измъква на пръсти от стаята за болни. Красавицата побърза да го отпрати с извинението, че се налага да хване автобуса за града. Лекарствата били на свършване. Не можела да отлага повече снабдяването.

Устните на лейтенанта се изкривиха в ехидна усмивка. Малката играеше опасна игра. Не смееше да го погледне в очите, говореше с недомлъвки, нямаше търпение да се отърве от присъствието му. Поведението й не оставяше и сянка на съмнение. Или прикриваше някого, или самата тя се бе забъркала в нещо нечисто.

Делийски опита да върне лентата назад. Когато колумбийката пристигна в този край, селяните веднага започнаха да търсят тъмни петна в биографията й. Беше на малко повече от двадесет, а я обвиняваха във всички възможни грехове. Че пушела марихуана, че варяла отвари за магии, че прибирала в квартирата си не само свободни, но и женени мъже.

Делийски бе изучил нравите по тези места и не даваше ухо на слуховете. А и самата Найла никога и с нищо не ги подхранваше. През последните дни обаче държанието й се бе променило. Герасим беше готов да се обзаложи, че причината за това е Герев. Беше му трудно да открие какво точно свързва чужденката с приятеля му. Но беше убеден, че между тях съществува тайна, която и двамата пазят ревниво.

Телефонът иззвъня и изтръгна полицая от мислите му. Той вдигна слушалката и напрегна слух.

Новините бяха обнадеждаващи. Най-после иманярите бяха дали признаци на живот. Чергари от близкото село бяха надушили следите им. Бяха ги засекли по поречието на Кривата река. Делийски остави слушалката, прибра кутията с цигарите и заключи кабинета.

Тези типове бяха изчезнали от погледа му преди седмици. Сега изскачаха на сцената и то в момент, когато отчаяно се нуждаеше от помощта им.

Той завъртя ключа и реното изрева. Ако всичко вървеше според очакванията, още днес можеше да открие липсващото звено в историята. Тогава всички части от картината щяха да дойдат по местата си. А най-съкровеното желание на лейтенанта беше именно това. Да сглоби мозайката. Да изрови истината и да я покаже пред света. Колкото и отблъскващо да изглеждаше…