Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (90)

90

Влакът тръгваше след по-малко от четвърт час. Гаврил седеше на тясната дървена пейка и не откъсваше поглед от нажежените релси на коловоза.

— След два часа си в столицата. Полетът ти е в пет.

Събеседникът му кимна.

— Ще вземеш такси от гарата. Ето ти дребни. — Той бръкна в джоба на ризата и подаде банкнота на зяпащия празния перон Роко.

— Да не забравя да ти дам и това… — Герев измъкна измачкан, сгънат на четири лист.

— Какво е това?

— Заповедта ти за освобождаване.

Роко разгърна листа и се зачете в написаното.

— По тия места новините пътуват дълго. Тук пише, че съм свободен отпреди няколко дни…

— Остави какво пише тук! — Герев издърпа листа от пръстите на момчето и го сгъна нервно. — Ето ти мобифона, валутата и ключовете.

Роко набута всичко в джобовете на панталона.

— Надявам се някога да ти се отвори отново път насам. Намини да видиш как я караме… — Гаврил сплете пръсти и облегна лакти върху коленете си.

— Мисля, че веднъж ми стига. Май е по-добре да не рискувам. Току-виж някой луд пак ми изскочил на пътя.

Герев се усмихна.

— Мислил ли си какво ще правиш оттук нататък?

Момчето въздъхна.

— Баща ми ме натиска да завърша оня скапан университет. Представя си, че трябва да стана велик юрист.

— А ти какво си представяш?

Роко повдигна рамене.

— Нищо определено…

Гаврил дочу в далечината свирката на влака и трепна.

— Време е да се сбогуваме — изправи се той.

Роко стана с неохота.

— Виж какво, съжалявам, че стана така с Дарко. — Младежът погледна Герев в очите.

— Не го мисли! — потупа го Гаврил по рамото. След това подаде едрата си длан. — Обстоятелствата на срещата ни бяха малко необичайни, но все пак се радвам, че дойде.

Роко стисна напуканата длан.

— Да знаеш, че си по-готин отколкото те смятат в това смотано село — изрече безизразно момчето.

Герев се засмя.

— Тичай, да не изпуснеш влака!

Роко забърза и се улови за дръжката на стълбичката.

— Чакай! — Гаврил се спусна след него. Измъкна от чантичката на кръста паспорта и го размаха над главата си. — За малко да забравим най-важното.

Роко протегна ръка.

— Вътре са билетите — обясни задъхано Герев, разлиствайки първата страница. — Гледай да не изпадне нещо! — Погледът му се плъзна върху снимката. След това отскочи върху написаното под нея. Гаврил примига и се вторачи в цифрите.

Пръстите на Роко докоснаха документа, но Герев отдръпна ръката си. Момчето залитна. Гаврил отстъпи крачка назад. Видя зелената светлина. Чу свирката на началника на гарата.

— Убеден съм, че не искаш да се мотая още един ден в краката ти… — Роко скочи върху перона. Човекът с палката му направи знак да побърза.

Гаврил вдигна поглед, но не забеляза момчето. Не схвана шегата. Не чу дори засилващия се тътен на колелата.

Роко изтръгна паспорта от пръстите му, затича се и скочи в движение. Задържа се върху най-долното стъпало и размаха ръка:

— Ще се обадя като пристигна.

Гаврил остана неподвижен върху безлюдния перон. Видя как влакът набра скорост. След миг последният вагон се изгуби от погледа му.

Усети как топлинната вълна удари лицето му.

— Голяма жега! — изпъшка началникът и се скри в чакалнята. Герев остана сам.

Чувстваше се като човек, повален от гръм. Нямаше представа дали някога изобщо ще е в състояние да движи ръцете и краката си. Да разсъждава трезво. Да говори смислено.

Герев осъзна, че всяка частица от тялото му е парализирана. Сетивата му не приемаха сигнали от външния свят. Емоциите му бяха задушени.

Вдигна очи към небето. Някаква незнайна сила сковаваше цялото му същество и не му разрешаваше да помръдне.

Той раздвижи устни:

— Благодаря ти, Господи, че ме спря. Иначе вече щях да съм я удушил…