Лео Таксил
Забавно евангелие (70) (или животът на Исус)

Глава LXVIII
Някой иска да сложи пръст в раната

След осем дена учениците му бяха пак в къщи, и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: мир вам!

После каза на Тома: дай си пръста тук и виж ръцете ми; дай си ръката и тури в ребрата ми; и не бъди невярващ, а вярващ.

Отговори Тома и му рече: господ мой и бог мой!

Иисус му каза: Тома, ти повярва, защото ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали.

Йоан, гл. 20. 26–29.

Все пак колко присъщо на хората е недоверието! Това като че ли е най-естественото ни качество.

Когато Магдалина дотичала при апостолите и разказала какво видяла, те я взели на подбив.

Единствен Йоан, по думите на евангелието, веднага повярвал в чудото на възкресението, „Тогава влезе и другият ученик, който пръв беше дошъл на гроба, и видя (че е празен), и повярва“ — така е казано в „свещеното“ писание… от същия Йоан (гл. 20, 8).

Колкото до Петър, той също видял разхвърляните по земята повивки и старателно сгънатия саван, но тази картина не му казала нищо. Той се чешел по тила и с пот на чело се мъчел да проумее къде ли се е дянал трупът на учителя.

— Учителят се е възнесъл — подсказал Йоан.

— „Възнесъл се, възнесъл“! — заядливо го имитирал Петър. — Да се каже „възнесъл се“ е най-лесно. Готов съм да заложа четири гроша срещу един: покойника са отмъкнали ония кучета, фарисеите! Те искат тайно да го изгорят, за да не знаем къде е той и да не се покланяме на гроба му.

Останалите ученици, с които Петър споделил предположенията си, застанали на негова страна. Липсата на трупа неопровержимо доказвала, че гробът е пуст, но пустият гроб по никакъв начин не означавал, че изчезналият покойник е оживял. Затова, когато Магдалина се появила след Петър и Йоан в трапезарията на тайната вечеря — залата за пиршества, където се състоял знаменитият банкет и причестяването с кръвта и плътта Христови и където апостолите се събирали след неговата смърт — всички започнали да се шегуват с нея.

Отначало тя казала, че видяла в погребалната пещера два ангела. Симон-Петър й отговорил, че ангели там е имало, колкото косми на дланта й. Йоан, който приел варианта с възнасянето, строго укорил любовницата на Исус за изопачаване на истината. Ангелите, напълно очевидно, били плод на фантазията на миловидната грешница. Той смятал, че трябва просто да се вярва във възкръсването на Христос, но да убеждава другите в това, като се позовава на херувими и серафими, които сам не е видял, първо, е непозволен метод, а, второ, показва лош вкус.

— Който иска да докаже прекалено много, не доказва нищо — завършил Йоан.

Но Магдалина настоявала.

— Оставете ме да разкажа докрай какво съм видяла и тогава ще прецените.

— Как, още нещо ли си видяла? — надсмивали се апостолите. — Хайде, разкажи, ще послушаме!

— След ангелите видях самия Исус!

— Наистина ли? Интересно!…

— Исус от плът и кръв.

— И той, разбира се, те прегърна и целуна както в добрите стари времена в Капернаум, така ли?

— Не, той не ме прегърна, но аз говорих с него.

— Чуйте я само! И какво ти каза той?

— Попита защо плача… защото аз плачех. После попита кого търся.

— И ти му отговори: „Прасенце мое, разбира се, че тебе!“ Така ли беше?

— Не, аз просто му казах, че търся моя възлюбен Христос. Ама оставете ме да кажа! Отначало не разбрах, че това е самият той.

— Представете си, не познала своя любим! Че как така?

— Ей така, заради облеклото. Най-напред помислих, че е градинарят на сенатора. В градината, с лопата в ръка, с огромна сламена шапка, той беше толкова странен… Чак когато ме нарече по име с нежния си глас, аз се досетих кой е. Бях толкова щастлива… като принцеса! Исках да се хвърля на шията му, но той не ми позволи, защото още бил много слаб. „Не ме пипай!“ — каза той. А след това ми заповяда да дойда при вас и да ви съобщя, че е възкръснал и сега е жив-живеничък, сякаш никога не е умирал.

Апостолите слушали и недоверчиво клатели глава. Един от тях изобщо гледал на Магдалина като на ненормална: това бил Тома, по прякор Близнака.

— По-добре сам да дойде и да ни съобщи за своето възкръсване — обадил се Тома. — Колкото до мене, „ако не видя на ръцете му белега от гвоздеите и не туря пръста си в раните от гвоздеите и не туря ръката си в ребрата му, няма да повярвам“ (Йоан, гл. 20, 25).

След като се посмели на Магдалина, апостолите се съжалили над нея и я помолили да се успокои.

— Горката! — говорели те помежду си. — Така го обичаше! Нищо чудно, че неговата толкова преждевременна и печална кончина я е лишила от разум. Така де — да вземе градинаря на сенатора за Исус! Е, нищо, с времето това ще мине… Да се надяваме…

Този ден двама бивши спътници на Христос — не апостоли, а нещо като ученици от втора категория — тръгнали по работа за Емаус, малко градче, намиращо се на два часа път от Ерусалим. Из пътя те обсъждали събитията от миналата нощ. Скоро към тях се присъединил още един спътник и завързал разговор с тях.

— За какво си приказвате? — попитал той. — И защо имате толкова тъжен вид?

Един от второразредните ученици на име Клеон отговорил:

— Веднага се вижда, че не сте от Ерусалим, иначе щяхте да знаете каква история стана тук!

— История? — Чужденецът се ококорил. — Каква история?

— Дяволска работа! Нима никога не сте чували за Исус от Назарет?

— Не, но ще ви бъда много признателен, ако ме осведомите.

— Тогава слушайте. Този Исус, син на дърводелец и сам по професия дърводелец, беше в същото време велик пророк и всесилен чудотворец. През последните три години от живота си той друго и не правеше, освен да смайва народа с чудесата си. Нашите първосвещеници и сенатори му завиждаха за славата и неотдавна го натикаха в дранголника, а след това го обесиха…

— Да, наистина печално.

— Почакайте, това не е всичко. Най-печалното е, че Исус се зарече след три дни да възкръсне. Днес е тъкмо третият ден след екзекуцията, обаче и апостолите, и ние досега не сме го видели. Наистина, когато Йоан и Петър — това са двама мои приятели — отишли на гроба, открили, че гробницата е празна, но по всяка вероятност фарисеите просто са отмъкнали покойника. Действително, любовницата на Исус се кълне, че го видяла предрешен като градинар, но и това е по-скоро плод на нейното болно въображение — нали тя сега не е на себе си от любов и отчаяние. Сега, надявам се, разбирате, че няма от какво да ни е весело. Ние познавахме покойника…

— Наистина ли? Вие сте били познати с него?

— Разбира се. Такъв веселяк беше, за всичко имаше готов отговор, пък колко анекдоти знаеше — брой нямат! Горкият човек…

— Мислите ли, че той наистина е бил пророк?

— По-пророчески пророк светът не е виждал!

— И той е бил всемогъщ?

— Толкова, че няма къде повече.

— Не искам да ви обидя, но в такъв случай вие сте просто тъпаци.

— Моля ви се! Как така?

— Ей така. Ако той е бил всемогъщ, ако е бил наистина пророк и е обещал да възкръсне, трябва да се очаква, че е сдържал думата си и сега е жив също като вас или мене.

И по-нататък, за да докаже, че и той разбира нещо от пророчества, непознатият започнал да сипе подходящи цитати от библията.

Така стигнали до Емаус. Непознатият казал, че трябва да продължи нататък.

— Не си отивайте! Нощта е близо, а пътищата тук не са сигурни… Не си отивайте! — запротестирали приятелите на Исус. — Вие сте толкова интересен спътник. Направете ни тази чест да разчупите нашия хляб и да споделите вечерната ни трапеза. Ще пренощуваме в странноприемницата, а утре ще заминете, където трябва; ами че вече е нощ, а пътищата тук не са безопасни…

Спътникът се съгласил. На масата разговорът не стихнал. Когато стигнали до десерта, непознатият внезапно казал:

— Вие искахте да разчупя вашия хляб. Гледайте тогава!

Заинтригуваните приятели престанали да дъвчат. Непознатият, в когото ние, грешните, отдавна още познахме Христос, при все че нямаме нито вярата, нито прозорливостта на апостолите, взел къшей хляб и повторил комедията, разиграна от него предишния четвъртък: благословил средата и коричката и казал, че в хляба им дава своята плът. Това било достатъчно, за да отвори очите на неговите почитатели.

— Господи! Исусе! — завикали те и вече искали да се хвърлят на колене пред него, но изведнъж — трас-прас-бум! — обожаемият учител изчезнал яко дим.

Не е трудно да си представим как са се окайвали след това двамата добряци, задето не познали Христос от пръв поглед. Незабавно си грабнали куфарчетата и се понесли обратно към Ерусалим, за да съобщят ма приятелите си добрата новина.

— Какъв глупак съм аз! — тормозел се из пътя Клеон. — Веднага можех да се сетя! Когато той заговори, цялата ми кръв възвря като бульон на силен огън.

— А на мене? В жилите ми сякаш лава течеше!

— И двамата сме идиоти, това е всичко.

— Което е истина, истина си е.

Сега и двамата намирали хиляди признаци, по които биха могли да узнаят кой е спътникът им.

Когато се добрали до тайната трапезария, разказали всичко на апостолите. Те буквално се стъписали. Но едва си възвърнали речта и започнали да обсъждат удивителното произшествие — трас-прас-бум! — стената се разтворила и Исус отново се появил този път пред цялата честна компания^[1].

„Те, смутени и изплашени, помислиха, че виждат дух“ — се казва в евангелието (Лука, гл. 24, 37). Не било лесно да ги разубедиш. Исус им показвал ръцете и краката си, карал ги да опипват тялото и ребрата му. Въпреки това апостолите никак не можели да повярват в своето щастие.

Тогава Исус попитал:

— Намира ли ви се нещо за хапване?

Поднесли му печена риба и късче вощен мед. Той изял една част пред очите на всички и им подал остатъците. После духнал на всекиго в лицето и по този начин им дал да разберат, че отсега те са осенени от свети дух.

— Аз не ви духам просто така в носа — казал той. — Този полъх не е нищо друго освен моя баща — гълъба, въплътил се в диханието ми, за да проникне във вас. От днес греховете, които простите вие, ще бъдат простени, а които, оставите, ще останат. Вие ще можете да прогонвате бесове, ще можете да говорите на всички езици, без да си давате труд да ги учите, ще можете да хващате змии и те няма да ви хапят и най-сетне, ако на някого хрумне да ви поднесе горещ бульон с мишеморка, ще го изпиете като току-що издоено млекце.

Излишно е да говорим за радостта на апостолите, когато чули толкова примамливите обещания. Те били принудени да признаят, че Исус наистина е възкръснал и следователно е сдържал думата си.

Магдалина не можела да си намери място от радост и сега си върнала на учениците на своя възлюбен, задето не искали да й вярват. Тя била безжалостна — впрочем, не без основания.

— Представи си, господи — иронизирала ги Магдалина, — когато им разказах как ти ми се яви предрешен като градинар, те разправяха, че съм се побъркала! А? Как ти се вижда?

— Това не ме учудва: те нямат вяра за пара. Ако не бяха всичките ми свръхестествени и необикновени чудеса, те изобщо не биха повярвали в нищо!

— Учителю, прости ни! — разкайвали се засрамените апостоли. — И ти, Магдалина, не се сърди. Било каквото било…

На края Магдалина, която всъщност била добра жена, престанала да ги измъчва с подигравки и Христос си отишъл, след като приятелски посъветвал учениците си занапред да не се учудват на нищо в света.

По думите на евангелиста Йоан, в деня, когато Исус си позволил лукса да се яви на учениците, един апостол отсъствал. Това бил Тома.

— Как се извози! — казвали му после приятелите. — И кой дявол те накара да се запилееш някъде! Тоя ден нашият учител закусва заедно с нас! Той е жив и здрав. Магдалина беше права.

Тома отговорил с обичайната си фраза:

— Вярвайте, колкото си искате, а аз не ще повярвам, докато не сложа пръст…

Той бил толкова упорит, тоя Тома Близнака, че апостолите загубили надежда да го убедят и го оставили.

На Тома било нужно още едно появяване на Христа пред народа. И то не закъсняло.

След няколко дни светата компания пак се събрала там, където обикновено заседавала, т.е. в трапезарията. Този път в пълен кворум. Недоверчивият инатчия също присъствал.

Трас-прас-бум! Стената отново се разпукнала и Христос се проврял през цепнатината между камъните.

— Ай-ай-ай, приятелче Тома, ти не вярваш в моето възкръсване? Как не ти е съвестно? Искаш да пъхнеш пръстите си в моите зинали рани? Тъй да бъде, пъхай ги, не се стеснявай. Тогава ще разбереш, че това действително съм аз.

Тома облещил очи.

„Ами ако това е шега, скроена от моите приятели?“ — помислил си той.

И без никакво стеснение заявил, че иска да попипа ръцете на Исус.

И ето, той пипа.

Мушка с пръст в раните на своя спасител и щом се убеждава, че всичко това не е сън, пада на колене пред сина на гълъба и възклицава:

— Сега не се съмнявам, това действително е Исус, моят спасител! Сега всичко е наред!

Исус му помага да стане.

— Ах, Тома, Тома — кротко го смъмря той. — Ти не вярваше, докато не сложи пръста си. Блажени вярващите и непроверяващите!

(Виж евангелие от Марко, гл. 16, 12–14; от Лука, гл. 24, 13–43; от Йоан, гл. 20, 19–31).