Лео Таксил
Забавно евангелие (62) (или животът на Исус)

Глава LX
Да се приготвим за плач и ридания

Човеците, които държаха Иисуса, ругаеха го и го биеха; и като го забулиха, удряха го по лицето, и го питаха: проречи, кой те удари? И много други хули казваха против него.

Лука, гл. 22, 63–65

Когато мама Ева и татко Адам, нейният благоверен, гризели в земния рай ябълката, те и не подозирали до какви последици ще доведе този малък пикник в лоното на природата. И също като тях малката Мария и светият дух, когато опитвали една ябълка от малко по-друг сорт, не можели да предположат дори, че плодът на галантния флирт, износен в благословената утроба, по-късно ще бъде обречен на цял низ крайно неприятни преживявания.

Ето защо, милостиви госпожи, никога не яжте ябълки, тъй като не се знае до какво ще доведе това.

Ако не е била Ева, нямаше да съществува проблемата за първородния грях. От друга страна, ако дъщерята на Йоаким не беше извършила оная лудория с гълъба, нямаше да има ни Исус, ни страсти господни.

Но каква полза да се съжалява за това, което вече е станало? Като наказание за нарушението на правилата за вътрешния ред в земния рай — наказание, за което впрочем човешкият род, както е известно, вече получи сурово възмездие — синът на нашия господ бог трябвало да изтърпи всевъзможни мъчения, предварително определени и утвърдени от самия него. Така че изваждайте чисти носни кърпички. Защото сега, приятели мои, трябва да се приготвим за ридания и плач.

Старателно завързания Исус отвели най-напред при Ана, който бил тъст на Каяфа.

Като казвам „отвели“, аз не се изразявам съвсем точно. Според евангелието нашият всемогъщ господ, творецът на небесата и земната твърд, бил влачен и подканян с ритници и удари по врата чак до дома на гореспоменатия Ана. Но колкото повече беснеели грубите солдати, толкова повече се радвал всемогъщият творец и ликувал в сърцето си.

„Че ми провървя, провървя ми! — казвал си той. — Войничетата си гледат добре работата! Прас!!! — юмрук по гърба… Бум!!! — ритник малко по-ниско… Точно така! Справедливо наказание за изядената ябълка… И ако татко Саваот пак не е доволен, и самият дявол няма да му угоди!“

Ана разпитал Исус за доктрините, които е проповядвал.

Исус, понеже се стремял да пострада колкото може повече, отговарял твърде дръзко:

— Каквото съм говорил, трябвало е да го кажа. Защо питаш мене? Попитай ония, що ме слушаха, какво съм им говорил: те знаят всичко.

И той посочил събралата се наоколо тълпа.

Тогава един от присъстващите, оскърбен от това, че се мъчат да го замесят в някаква тъмна история, зашил на Исус една здрава плесница и казал:

— Така ли се отговаря на първосвещеник?

Този довод отрезвил миропомазания и той веднага станал кротък като агне.

— Ако съм казал нещо лошо — измънкал той, — покажи кое е лошото. А ако е добро, за какво ме биеш?

Редно е да напомним — и вече да не забравяме, — че Христос е имал две същности: божествена и човешка. Именно затова в продължение на всичките страсти господни ние виждаме как той ту се надсмива на враговете си, бидейки бог, който пет пари не дава за никакви страдания, ту се гърчи от болка и по човешки мечтае само по-скоро да свърши това глупашко представление.

Да се определи в кой момент е действала божествената същност на Христа, а в кой — човешката, е извънредно важна богословска проблема. Тайната на двете същности е изключително заплетена и сложна.

Между нас казано — надявам се, че с вас, драги читатели, мога да бъда откровен, — ако аз бях един от ония хитреци, които са измислили християнската религия, не бих включил в нея шутовската догма за двуединната същност. Аз просто бих казал, че от момента, когато гълъбът натъпкал в утробата на дева Мария своя колега от божествената троица, последният загубил божествеността, за да си я възвърне едва след смъртта. Бих представил господин Исус във всички негови земни перипетии като обикновен прост човек; в моя вариант той не би извършвал никакви чудеса и всеки път, когато развитието на действието налага божествена намеса, тази роля с успех би играл самият татко Саваот, доказвайки на хората със слаба вяра, че той и Исус действат заедно. Моят Исус, ако бях го измислил аз, щеше отново да се превърне в божество едва след като изпусне последния си дъх като човек.

Преценете сами, може ли да се приемат сериозно мъките на страстите господни, когато дори свещениците твърдят, че синът на гълъба е бил едновременно човек и бог и е можел по свое желание да изпитва страдания или да не чувствува нищо?

Честно казано, трябва да си много глупав, за да изпадаш в умиление от преживяванията на някакво си неясно същество с толкова избирателна чувствителност.

Ана не успял да изтръгне нищо от нашия ни бог, ни човек, опримчен с върви като сурово опушван салам, и в същия вид го изпратил при зет си Каяфа.

Предупреден от капитана на стражата при храма, Каяфа успял дотогава да свика синедриона, който в Юдея изпълнявал ролята на върховен съд. Това събрание се състояло от седемдесет и един члена в дни на пълен кворум, но достатъчни били и двадесет и трима присъстващи, за да влязат в законна сила решенията на духовния трибунал.

Старейшината на синедриона, или нази, по време на разглеждане на разните дела седял на специален подиум; в случай че отсъства, замествал го върховният първосвещеник, избран за текущата година. Около него върху възглавници, сложени направо на земята, в полукръг се разполагали останалите членове на съда. В краищата на този полукръг седели двама секретари; задължението на единия било да записва обвиненията, а на другия — да събира всичко, което можело да се каже в полза на обвиняемия. Вдясно от нази се намирала още една важна клечка — саганът, или бащата на съдилището, който следял хода на дискусиите, а до него — мъдреците, постоянните съветници на съда. Младши офицери от стражата с въжета и ремъци в ръце охранявали обвиняемия, готови всяка минута да го вържат, ако му хрумнело да се съпротивлява.

Както виждате, всичко протичало по твърдо установени правила, без всякакъв произвол.

Именно такъв, ако се вярва на евангелието, бил духовният съд, пред който се изправил Исус.

Трябва да кажем, че в дадения случай някои от съдебните служители изобщо нямали какво да правят: става дума за секретаря, задължен да записва благоприятните за обвиняемия показания. Преценете сами: всички апостоли избягали като един, а там нямало никакъв друг свидетел, който би могъл да застане в защита на нашия господ.

Писарят започнал да извиква свидетелите по обвинението. Те се събрали цял куп. Читателите на тази книга, написана строго върху материали от евангелието, вече знаят, че Исус е водел далеч не безупречен живот, затова представените в съда сведения за постъпките на обвиняемия вероятно са направили на съдиите най-неблагоприятно впечатление. Колкото до неговото възмутително перчене, доказателствата били толкова много, че с лопата да ги ринеш. По-специално, двама свидетели припомнили на Исус как неведнъж се хвалел в храма: мога, казвал, да разруша божия храм и за три дни да го създам отново без чужда помощ!

Помните ли тази история? Негова милост Христос, когато чувствал подкрепата на тълпата, честичко се хвалел, че притежава свръхестествена мощ и може да прави най-невероятни трикове.

Свидетелите обяснили пред съда, че именно благодарение на такива хвалби Исус вкарвал в съблазън тълпи от наивни глупци, готови да повярват от една дума дори на най-изпечените шарлатани. Накарали свидетелите да се закълнат.

— Знайте — казал им Каяфа, — ако сте излъгали, кръвта на невинния ще падне върху вас и вашето потомство.

Това била традиционната формулировка. След това тържествено предупреждение свидетелите потвърдили показанията си.

Много забавно е — надявам се читателите ще оценят това, — че и четиримата евангелисти наричат лъжесвидетели тези хора, които в края на краищата просто повторили онова, което малко по-рано ни разказаха самите евангелисти!

На това обвинение Исус не отговорил нищо.

Каяфа станал и се обърнал към арестувания.

— Чу ли показанията? — попитал той. — Вярно ли е, че злоупотребявайки с доверието на невежите хора, ти си се стремял да ги вкараш в съблазън, хвалел си се, че обладаваш свръхестествена мощ, и си обещавал за три дни да въздигнеш божия храм, ако той се разруши? Истина ли е, че си говорил това?

Исус все така мълчал.

— Защо нищо не отговаряш? — продължавал първосвещеникът. — Ако си казвал това, значи си се хвалил с всемогъщество. За да извършиш такова чудо, трябва да си самият бог или поне син божи… Затова аз те заклинам в живия бог, кажи ни: наистина ли си син божи?

— Същият! — отговорил най-после миропомазаният.

Думите му предизвикали буря от възмущение. Върховният първосвещеник и целият синедрион били оскърбени. И не е трудно да ги разбере човек! Никой от присъстващите не знаел историята с гълъба и всички смятали, че баща на Исус е дърводелецът Йосиф. Вярно е, че Йосиф приживе се ползвал с репутация на рогоносец, но никому не минавало през ум, че рогата му е сложила птица от някоя порода гълъби. Ако Исус беше обяснил, съдиите поне щяха да знаят с кого имат работа. Но той предпочел да премълчи за това, че невръстната Мария е била оплодена, като при това си останала девственица, от някакъв си гълъб, също такъв бог като Саваот, и че той, Исус, следователно е син божи. Нищо такова не казал и продължавал да държи на своето, с което естествено съвсем вбесил присъстващите.

Що се отнася до Каяфа, той бил извън себе си от ярост.

— Чухте ли как богохулства? — крещял първосвещеникът. — Не, всички ли чухте? Наистина това е чудовищно. Горко ни!

И тогава в благочестив гняв Каяфа си раздрал дрехите. Намиращите се в залата жени трябвало срамежливо да отвърнат очи, за да не видят добре охранените кълки на светия отец, изложени на показ.

Като надделял пристъпа на ярост, Каяфа как да е се прикрил с дрипите, останали от неговите одеяния. В душата си той вече съжалявал, че не се овладял навреме — от толкова бурни прояви на чувства полза имат само шивачите.

— Смятам, че всичко е ясно — казал той, обръщайки се към синедриона. — За какво са ни още свидетели? Вие чухте сега неговите богохулства. Какво ще кажете, колеги?

Всички дружно извикали в отговор:

— На смърт!

Наказанието, да си кажем право, е прекалено сурово за толкова незначителни провинения. Според моето скромно мнение думите на Исус, дори ако допуснем, че са били богохулство, не са заслужавали смъртно наказание. На мястото на Каяфа аз бих осъдил Христос на принудително лечение със студен душ, за да се поохлади мозъкът му, и надявам се, читателите ще се съгласят с мене.

Както виждате, свободомислещите хора са къде по-милосърдни от вярващите! Юдейските набожници смятали, че еретикът безусловно заслужава бесило, а когато властта преминала в ръцете на благочестивите християнски отци, те за същите простъпки започнали да изгарят противниците си живи.

Така че не християните трябва да упрекват в жестокост юдеите, при все че те наистина осъдили на смърт тоя обикновен самохвалко, не представляващ според мене никаква опасност за околните.

След като изяснил по този начин общественото мнение, Каяфа прекъснал заседанието, оставил упорития дърводелец под охрана на войниците и побързал да се прибере, та жена му да закърпи ризата и гащите му.

В това време народът се възмущавал от поведението на Христос и ако не била стражата, от сина на гълъба нямало и помен да остане.

Що се отнася до самите стражи, в цялата тази история те виждали по-скоро комичната й страна: известно е, че войниците винаги са се отличавали с весел нрав — както в древността, така и сега.

Те накарали Исус да седне на пейката и започнали една мила игра, която може да се сравни само със сегашната игра на „бъз“, при която трябва да отгатнеш кой те е ударил по издадената назад длан. Завързали очите на сина на гълъба и започнали всевъзможни забавни лудории, по време на които войниците се държали като изхвърлени за неплатен наем квартиранти, пипнали най-после вещицата портиерка.

Един от войниците щипел нашия господ бог по дебелите места, а останалите викали:

— Хей, всезнайко! Пророче! Ясновидецо! Я кажи кой те ощипа?

Другите го награждавали със здрави удари по врата, чукали го с пръсти, бъхтели го с юмруци, а някои дори го „удряли по ланитите“. Най-грубите го плюели в лицето.

Исус, разбира се, можел да прекрати тази игра още след първото ощипване или плесница. Стигало само веднага да отговори:

— Ощипа ме Яков Парцаланкото, капрал от стражата при храма; място на раждане — Сихем, време — третият ден от шестите календи преди четиридесет и една година!

Напълно очевидно е, че ако беше отговорил така, войниците не само щяха да го оставят на мира, но и незабавно щяха да го признаят и провъзгласят за божество. От обвиняем той, без да се мръдне от мястото си, би се превърнал в победител.

Но Исус не пожелал това.

Напротив, той изглежда е изпитвал истинска радост, когато получавал плесници и юмруци. Сигурно си е казвал:

„Това значи да ти се усмихне щастието! Ощипвания, юмруци, щракане с пръсти, плесници — като от рога на изобилието! Сега Адам и Ева трябва най-сетне да смелят ябълката, която им е заседнала в стомаха… Ако назовях по име всички тия войници, те веднага щяха да прекратят своите груби забавления… Но тогава първородният грях би останал неизкупен!…“

(Виж евангелие от Матей, гл. 26, 57–68; от Марко, гл. 14, 53, 55–64; от Лука, гл. 22, 54, 63–65: от Йоан, гл. 18, 12–14, 19–24).