Лео Таксил
Забавно евангелие (63) (или животът на Исус)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Jésus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавно евангелие, или животът на Исус

Превела от руски: Магдалена Атанасова

Редактор: Надя Узунова

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Коректор: Маргарита Савова

Дадена в произв. на 4.XI.1967 г.

Подп. за печат на 22.I.1968 г.

Формат 84X108/32

Печ. коли 31,50

Изд. коли 23,94

Авт. коли прибл. 40

Тираж 25 100

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1968 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава LXI
В която Петър се проявява като изключителен страхливец

След малко друг един, като го видя рече: и ти си от тях. Но Петър отвърна: човече, не съм.

А като се мина около час време, друг някой взе да твърди, като казваше: наистина, и тоя с него беше, защото е галилеец.

Но Петър рече: човече, не зная, какво говориш. И веднага, докле още говореше той, петелът пропя.

Тогава господ като се обърна, погледна Петър и Петър си спомни думите на господа, както му бе казал: преди още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от мене.

И като излезе вън, горко плака.

Лука, гл. 22, 58–62

Докато всемогъщият създател на небето и земната твърд търпял грубите шеги на войничетата от храма, апостол Петър правел всичко възможно, за да оправдае предсказанията на своя учител.

След като избягал от Гетсиманската градина, той се засрамил от позорната си страхливост и се върнал.

„Накъде, по дяволите, поведоха моя учител?“ — питал се той.

После, като поразмислил — някои колелца в мозъка му все пак се въртели, — решил, че трябва да търси Исус в двореца на първосвещениците. Стигнал до този извод, апостолът се запътил към двореца.

Когато отишъл там, пред входа стояла тълпа любопитни и да се проникне в заседателната зала било невъзможно. Петър бил принуден да се задоволи със скромно място в ъгъла на двора.

Макар че годишното време било най-благодатно — ако си спомняте, апостолите спели направо на гола земя, — по думите на евангелието изведнъж застудяло. Слугите, войниците и робите, които се трупали в двора, запалили голям огън от бодлив храсталак и всички се приближили до него да се погреят. Всеки се развличал както можел: едни сплетничели за събитията през нощта, други разказвали вицове.

Петър си държал езика зад зъбите и само слушал: искал да знае как ще свърши всичко това.

Изведнъж една от прислужниците на Каяфа плеснала през ръцете война, който прекалено настойчиво й притискал коляното, и като се вторачила в ярко осветеното от огъня лице на апостола, казала:

— Я слушай, че аз те познавам!

— На мене ли казвате, госпожо? — обадил се уплашеният Симон-Петър?

— Разбира се, че на тебе! Къде ли съм те виждала?…

— Мене?

— Ами да.

— Че къде ще бъде?

— Спомних си! Ти беше с Исус от Назарет.

Петър свил рамене.

— Вие сама не знаете какво говорите — отвърнал той.

— Аз ли не зная? Не се прави на невинен младенец!

— Че аз на тоя човек очите не съм виждал!

И за да докаже, че всичко това не го засяга, апостолът безгрижно се доближил до огъня.

Прислужницата не настояла, но веднага споделила подозренията си със своите дружки.

— Вярно — забелязала една от тях, — аз отлично помня тоя дърт пръч! Той има такава мутра, че бързо не се забравя!

И на свой ред се доближила до Петър, за да го разгледа по-добре. На апостола цялото това разглеждане започвало да му действа на нервите. Той отегчено се намръщил.

— Тая пък… какво иска от мене? — процедил през зъби Петър.

— Хайде, хайде, без ругатни! — скастрила го прислужницата. — И по-страшни сме виждали! А тебе те познаваме като петте си пръста. Така че не се опъвай. Ти си един от тия, дето бяха с Исус от Назарет — кажи, че не е така!

Симон-Петър вече започвал да губи търпение.

— Слушайте! — казал той. — Нека говорим сериозно. Официално ви заявявам, че вие грешите. А ако това е шега, тя издава липса на възпитание. Разигравайте си някой друг, а мене оставете на мира.

— Я го виж ти! — не мирясвала прислужницата. — По-добре мълчи или разправяй приказките си на стари моми. А ние, знаеш, не сме от първо венчило и не ни е донесъл щъркелът. Видяхме те с твоя господар — богохулника, и каквото и да разправяш сега, никой няма да ти повярва.

— Майка му стара! — избухнал Петър и ударил с юмрук по най-близката маса. — Когато жена си втълпи нещо, вари я, печи я — тя своето си знае! Щом ви казвам, че нищо не знам, значи нищо не знам и вървете всички по дяволите!

Един от войниците, който слушал тоя спор, попитал:

— Наистина, не си ли от тая банда? Сериозно?

— Разбира се, че сериозно.

— Добре тогава.

Засега оставили Петър на мира и около един час той спокойно се грял край огъня.

За свое нещастие апостолът си въобразил, че е в пълна безопасност, скоро се намесил в общия разговор и почнал да ги пуска едни усукани. Така дрънкал, докато друг войник възкликнал:

— Хиляди дяволи! Ама, разбира се, той е от шайката на тоя Исус! И не ни хвърляй прах в очите, дърто, твоето произношение те издаде: ти си родом от Галилея.

— Я чакай! — обадил се един от робите на първосвещеника. — Разбира се, той е един от съучастниците на тоя дърводелец от Назарет. Аз дори си спомням, че го видях с него в градината тая нощ, отлично помня!

Петър се чувствал като върху горящи въглени. Робът, който го уличил, за проклятие бил роднина на същия оня Молх, на когото апостолът отсякъл ухото.

Тогава той решил да играе ва банк.

Разпалено се заел да уверява събраните, че е станал жертва на някакво фатално стечение на обстоятелствата и дори не разбира за какво става дума. При това се кълнял и верял, както можел.

И тогава в съседния курник закукуригал петел[1]. По странно, съвпадение тъкмо в този момент превели през двора Исус, който се насърбал на войнишкия хумор, за да го отведат отново при Каяфа. Минавайки покрай Петър, учителят спрял върху него многозначителен поглед. Този поглед говорел:

„Е какво, Петре, сега убеди ли се, че не хвърлям думите си на вятъра? Аз ти предрекох, че ще се отречеш от мене три пъти, преди да е пропял петел. Чуваш ли? Петелът пропя!“

Симон-Петър разбрал.

В своето отчаяние, вече без да го е грижа за нищо, изскочил от двора на улицата и от очите му рукнал такъв поток сълзи, че те препълнили крайпътната канавка.

(Виж евангелие от Матей, гл. 26, 58–75; от Марко, гл. 14, 54–72; от Лука, гл. 22, 54–62; от Йоан, гл. 18, 15–27).

Бележки

[1] Анекдотът за петела си остава твърде съмнителен за всички, които са добре запознати с историята и обичаите на Юдея. В действителност е съществувала най-строга забрана да се държат и отглеждат петли в стените на Ерусалим и това правило благоговейно се е спазвало от всички.